— Затова искахме и вашия, не разбирате ли?
— Не разбирам — отвърна Релстон, пристъпи напред и се втренчи в очите на Страк. — Щом си имате свои, защо ви трябваше да вземате и нашия? Върнете го веднага. — Мечът му опря в шията на капитана. — Знаех си, че не бива да ви се доверяваме. Оркски боклуци.
— Успокой се! — скастри го Криста. Приближи се, застана между двамата и внимателно отмести острието на главнокомандващия. — Сигурна съм, че ще намерим мирно решение на проблема.
— Аз пък не съм — изръмжа в отговор Релстон, който очевидно едва сдържаше гнева си.
От всички страни се чуваше характерният звън на изваждани от ножниците оръжия. Кръгът около Върколаците започна да се стеснява.
— Не ставай глупак, Страк — продължи с яден тон Релстон. — Нямате шансове срещу нас. Ние сме много повече. Предай ми реликвата, или ще те накарам на сила.
— Ами? — подскочи обидено Хаскеер. — Ти и тази жалка сбирщина?
— Кого наричаш сбирщина, куха тикво? — попита едър мъжага зад него. Някой бутна рязко един оръженосец и той извика. Други оръженосци се нахвърлиха върху нападателя. Изведнъж настъпи суматоха.
— Стига! — извика Криста. — Престанете!
— Успокойте се! — обърна се Страк към орките, усещайки, че ситуацията излиза от контрол. Остър звън на мечове почти заглуши думите му. — Вие ни познавате добре! — обърна се той към Релстон. — Воювахме редом с вас. Наистина ли смятате, че можете да мерите сили с нас?
Релстон изруга и си спечели свъсен поглед от Върховната жрица. Това го накара да поомекне.
— Назад, момчета! — извика той. — Добре… ще им позволим да си вървят.
— Приберете оръжията! — нареди Страк на Върколаците и заотстъпва към храсталаците.
Почти всички бяха изчезнали под прикритието на нощта, когато един от войниците на Релстон внезапно извика:
— Не бива да им позволяваме да се измъкнат! Дръжте ги!
Изведнъж настъпи неописуем хаос.
— Убивайте само в краен случай! — викна Страк.
Не можеха да стигнат конете, които бяха останали от другата страна на конния отряд от Гривеста гледка.
— Да изчезваме! — нареди Страк.
Той се шмугна в храсталаците и побягна, като се стараеше да не стъпва върху изгнили клони. Имаха късмет, че земята беше подгизнала, дебелият слой размекнати листа поглъщаше шума от стъпките им. Напрегнал сетивата си до краен предел, той едва успяваше да следва дружината.
Не след дълго излезе на открита поляна и в бледата светлина на приближаващата се зора успя да различи стъпки в калта, които водеха по склона на отсрещното хълмче. Страк хукна нагоре, прехвърли билото на хълма и се озова в още една горичка, сред която се бяха спрели и останалите Върколаци.
— Тук трябва да сме в безопасност поне за известно време — рече запъхтяно той.
— Брей, тъй ли смяташ? — изръмжа Хаскеер от сенките до него. — Вземи първо се поогледай.
Отвъд горичката се простираше Калипарския залив, който ги обграждаше от три страни. Бяха се скрили на неголям полуостров и войните на Релстон пресичаха дерето, което ги делеше от голямата земя.
— Какво ще правим? — попита с истерични нотки в гласа Хаскеер. — Ще плуваме?
— Защо не изпиеш целия залив с голямата си уста? — сопна му се Джъп.
Оркът и джуджето се измериха с гневни погледи. Койла също си изпусна нервите.
— Ти и твоите проклети звезди сте виновни за всичко! — кресна тя и сряза с ножа си висящата на колана му кесия.
Дъното на кесията се разтвори. Страк гледаше как звездите изпадат отвътре. Протегна ръка и се хвърли напред. Но закъсня. Пръстите му докоснаха четирите съединени звезди и ги запратиха още по- нататък между дърветата.
Докато пантеонистите се приближаваха отдолу с бойни крясъци, Страк не можеше да свали очи от петата звезда, която тупна на мъхестата земя и отскочи като топка.
Нито той, нито някой от орките беше забелязал мократа фигура, която наблюдаваше сцената от покрайнините на горичката.
Страк отново посегна, този път за да улови самотната звезда, но тя се удари в пръстите му и се търколи към останалите четири. Страк разтвори ръце, загреба звездите и ги притисна към гърдите си.
По-скоро почувства, отколкото ги чу да се съчленяват. Мозайката се бе подредила.
И тогава светът се завъртя пред очите му.
21.
Непрогледен мрак.
Усещане за хапещ студ и странно мравучкане в корема, сякаш летеше през пространството. В главата му шумеше и не чуваше нищо. Протегна ръка, но нямаше за какво да се улови наоколо.
И тогава изведнъж се приземи.
Претърколи се напред и ръцете му се заровиха в нещо студено и ослепително бяло. Шокът от удара го накара да се свести.
Сняг.
Сняг и заслепяваща светлина там, където допреди малко бе тъмна нощ. Ниско над хоризонта висеше безцветно светило, което може би беше слънцето.
Завладя го паника.
Извика, но не чу гласа си. За миг помисли, че е оглушал. След това звукът се върна, десетократно усилен. В лицето го блъсна арктичен вятър, който сякаш се опитваше да разкъса дрехите му. Страк присви очи и се озърна. Едва успя да различи наблизо приведените фигури на другите Върколаци.
Той се надигна и този път вятърът го удари с цялата си сила. Разтвори пръсти и установи, че все още стиска петте съединени звезди. След това пристъпи неуверено към Джъп и Койла, които тъкмо се изправяха на крака.
— Къде сме? — запитаха и двамата, оглеждайки се изумено. — Къде са другите?
Скоро и останалите членове на дружината се скупчиха около тях. Всички слязоха в една вдлъбнатина, където вятърът не се усещаше толкова. Лицата им вече бяха покрити с бързо вледеняващ се сняг.
— Какво става, по дяволите! — провикна се Хаскеер.
— Предполагам, че сме върху ледниците — Страк тракаше със зъби от студ.
— Какво? Как?
— Да оставим тези философски спорове — намеси се Койла. — Въпросът сега е как да не замръзнем от студ.
Неколцина от орките бяха успели да си вземат завивките и раниците, когато бяха побягнали от долчинката. Но повечето, между които Страк и Койла, нямаха никакви допълнителни дрехи.
— Джъп — едва успя да произнесе Страк, с мъка помръдваше устните си. — Защо не се покатериш на някое високо място? Опитай се да се ориентираш къде сме.
— Разбрано, капитане! — джуджето скочи и изчезна сред виелицата.
Притиснати един до друг, за да запазят топлината на телата си, останалите орки се опитваха да осмислят случилото се и да намерят някакво рационално обяснение.
— Всичко е заради проклетите звезди — повтори отново Койла.
— Да, но ни спасиха от сигурна смърт — посочи разумно Алфрей.
— Да бе и вместо това ще загинем от студ — тросна се огорчено Хаскеер. — Да знаехме поне къде сме.
— Някъде върху северното ледено поле — отвърна Страк. — Слънцето е почти на юг от нас, само
