се получи. Мислите й се гонеха в кръг, проваляйки опитите й да се съсредоточи.
Глождеше я подозрението, че Върховната жрица на Гривеста гледка бе тръгнала да преследва Върколаците, но нямаше представа за причината. Каквато и да бе тя, трябваше да е достатъчно важна, за да накара Криста Галби да пропусне аудиенцията при кралицата.
Но какво значение имаше? Нека онази глупачка изтощава конете и хората си в безплодни гонитби. Всичко, от което се нуждаеше Дженеста, бе малко повече информация.
Да можеше кръвта да се съсирва по-бавно. Сега виждаше само разлято бяло петно.
Тя щракна с пръсти и един от прислужниците й поднесе чаша изворна вода. Кралицата въздъхна и се върна към заниманията си.
В началото бе уверена, че е сбъркала някъде. После чу нечий глас. Женски, висок, припяващ монотонно.
Санара отново си говореше сама.
Дженеста се наведе напред и картината пред нея доби по-ясни очертания.
Санара стоеше изправена до прозорец, закривайки го частично с тялото си. Дженеста си даде сметка какво бе станало. Фокусът й бе бил разположен прекалено високо, ограничавайки се с ледената пустош отвъд прозореца. Нещо — смущения в етера може би — бяха смутили възприятията й при първия опит. Тя премести внимателно поглед надолу и го прикова върху лицето на сестра си.
Но тъкмо преди да проговори, нещо я накара да спре. Игнорирайки Санара, тя се загледа отвъд рамото й, през прозореца. Нещо там помръдваше и видът му предизвикваше странно вълнение в душата й.
През танцуващите снежинки тя съгледа Върколаците, сгушени в един от ъглите на замръзналия двор. Някои от тях бяха опръскани с кръв. Щом ги позна, устата й се напълни със слюнка, но си наложи да овладее жаждата си за разплата. Точно сега не биваше да губи и частица от концентрацията си.
Тя изпрати съзнанието си право към ослепяващата белота.
— Как, по дяволите, са се озовали там? — не спираше да се пита. — Освен ако…
Тя се сепна и замлъкна. Сега това нямаше значение. Най-важното бе, че знаеше къде са.
Само на миля от свилената шатра, където Дженеста се опияняваше от зловещата игра с кръвта на посечения воин, Криста Галби и отрядът й се прибираха през портите на Гривеста гледка. Свечеряваше се и върху наблюдателниците трепкаха сигнални факли.
Върховната жрица погледна към перления гейзер от магична енергия, но видът му пробуди в душата й болка от загубата на реликвата. Тя разтърси глава. Всичко, което искаше сега, бе да си е у дома, при Айдан. Утре щеше да се оправя с последствията.
След като се раздели с Релстон и останалите, тя се отправи към дома си. Донякъде я придружи Ярно, водачът на храмовата охрана.
Ала когато наближиха, тя дръпна юздите и спря коня, усетила, че стомахът й се свива от странно предчувствие. Къщата тънеше в мрак. От комина не се виеше дим, нито из въздуха се носеше уханието от вкусните гозби на Мерилис.
Тишина и мрак.
«Какво означава това? — запита се жрицата. — Нима Мерилис е оставила огъня да изгасне? Хубаво ще й се накарам.»
Говореше си така, защото дълбоко в себе си се боеше да не се е случило най-лошото. Скочи от коня и изкатери стъпалата към вратата. Вече не беше Върховна жрица, а изплашена майка.
Вратата се отвори още щом я докосна. Къщата изглеждаше пуста сега, когато бе престанала да функционира като болница и пациентите бяха преместени другаде или погребани.
Обикаляше от стая в стая и викаше:
— Айдан? Мерилис?
Но само ехото й отговаряше. Ледени пръсти стискаха бясно тупкащото й сърце.
Какво може да се е случило? Дори Мерилис да бе излязла за малко, нали Айдан трябваше да е тук. Ами ако е станало нещо с него? Ако пак се е разболял? Ако е… мъртъв? Изведнъж в съзнанието й изникна видението на безжизненото му тяло, положено в стария дървен храм, който все още използваха. Кожата му бе восъчнобледа, осветена от подредените наоколо свещи.
Напълно обезумяла от тревога, тя изтича навън и заблъска с юмруци по вратата на съседната къща. Но и там нямаше никого.
С обляно от сълзи лице Криста побягна по улицата, като спираше минувачите и ги питаше:
— Да сте виждали сина ми? Да знаете къде е Айдан?
Никой не знаеше.
22.
Орките се притискаха един към друг, сгушени под купчина одеяла и наскоро одрани леопардови кожи.
Бяха се разположили в най-закътания ъгъл на двора. Ала дори тук от двете им страни бе навял сняг, а заради виелицата не виждаха нищо на повече от няколко крачки.
И тогава вихрушката неочаквано се уталожи. Страк подаде предпазливо нос. Сред разпокъсаните облаци над тях прозираха звезди.
— Ей, Джъп! — извика той. — Вземи двама оръженосци и идете да потърсите някакъв вход за двореца. Ако останем тук през нощта, до сутринта ще сме замръзнали.
— И гледай да си изкараш прехраната — добави с изтощена усмивка Хаскеер.
— Като знаеш толкова, върви и ти с него — нареди Страк.
Джъп избра двама оръженосци и заедно с Хаскеер потъна в бялата нощ. Останалите Върколаци се свиха отново под завивките. За да не заспят, взеха да обсъждат кой кога, как и защо бе построил този приказен дворец. Койла стигна до извода, че създателят на подобна красота неминуемо притежава благородна душа. Останалите обаче не бяха съгласни с нея.
Не след дълго чуха приглушени ругатни от другия край на двора. Страк отново подаде глава и съобщи на останалите:
— Връщат се. Да видим какво са открили. Ей! — провикна се той. — Намерихте ли нещо?
— И още как — отвърна Хаскеер. — Отзад има врата. Нямаше да я забележим, ако вътре не блещукаше светлина. Оставих оръженосците да я пазят. Ако не друго, там поне е по-завет.
Останалите се надигнаха, раздвижвайки с мъка вкочанените си тела. Загърнати в одеяла и леопардови кожи, те пресякоха двора като причудлива процесия от скитници. Двореца ги посрещна със зловеща тишина.
Водени от Хаскеер, те заобиколиха огромната сграда и се озоваха от задната й страна, където надвисналата ледена планина я бе обхванала в обятията си. Ала там, където сградата опираше в ледника, се виждаше огромна пукнатина, озарена от бледо, трепкащо сияние.
— Не смяташ ли, че е опасно? — попита Алфрей, припомняйки си как от ледника се бе отчупил огромен къс.
— Не е опасно само вкъщи — отвърна кисело Хаскеер. — Ако мислиш, че ще се справиш по-добре, действай.
Щом се спуснаха в пукнатината, те дочуха равномерни удари и ругатни. Свърнаха зад ъгъла и спряха зад Гант и Лиффин, които пробиваха с мечовете си отвор в ледената стена, сковала входа. Скоро към тях се присъединиха и останалите орки. От тавана започна да се сипе дъжд от висулки.
— Спрете! — извика Страк, когато една остра като кама висулка едва не се заби в главата му. — Постъпвате необмислено. Така по-скоро ще си навредим, отколкото да пробием отвор. — Той извика Алфрей. — Остана ли ти още от онази течност?
— Може би. — Алфрей бръкна в торбата с лекарствата. — Даде ми я един лечител от клана на
