— Поне се опита — прекъсна я, без да иска, Страк.
— И тогава ще ме разменят за тях.
— Но за какво са им? — попита той. — Какво знаеш за звездите? За инструментумите?
Санара гледаше право през него. Изгубена в размисли, тя дори не забеляза, че Джъп и Койла се бяха присъединили към тях.
— Ами те, разбира се, също искат да ги използват — произнесе почти замечтано бледата кралица.
— За какво? Какво ще направят с тях?
— Събрани заедно, инструментумите съществуват в различните измерения.
Джъп пръв схвана какво има предвид. Или така смяташе.
— За това ли са предназначени? За придвижване от едно място на друго? Така ли се озовахме тук?
Санара отметна косата си назад.
— Те не местят никого. Исках да кажа, че веднъж съединени, те съществуват в измеренията.
Върколаците я гледаха объркани.
— В пространството — добави тя. — И времето.
— Но нали те ни доведоха тук? — попита Койла и хвърли огорчен поглед на Страк.
— Предполагам, щом не сте дошли сами.
— Беше нощ, когато се започна, и миг по-късно — ден, когато се озовахме тук. За това ли казваш, че съществуват във времето?
Кралицата кимна.
— И все пак — не се предаваше Джъп — това ли е тяхното предназначение?
Санара поклати глава.
— Не. Това е само… страничен ефект. Но не и основната им функция.
— А каква е тя, тогава? — попита джуджето.
— Тя е отвъд представите на простосмъртните — отвърна Санара без да поглежда джуджето.
Преди някой от тях да успее да заговори, отсрещната стена претърпя рязка промяна. За миг сякаш цялата стена се отдръпна назад, а сетне се върна на мястото си. Но сега там имаше мъжка фигура. Сенките скриваха лицето му, но нищо не можеше да прикрие високия му ръст.
— Готови за бой! — извика Страк. — Неприятел!
Орките нямаха оръжия. Но бяха близо трийсетина, а противникът — само един.
Освен това, отдавна чакаха да си го изкарат на някого.
23.
Непознатият пристъпи от сенките, вдигнал ръце в умиротворителен жест.
Когато ги приближи, светлината в стаята озари лицето му, което беше човешко. Сребърната бродерия на палтото му сияеше, а на колана му не се виждаше ножница.
Това беше Серафейм.
Някои от орките се дръпнаха уплашено и неволно посегнаха към оръжията си, преди да се сетят, че ножниците им са празни.
Ала изненадата им по нищо не можеше да се сравнява с тази на Санара. Тя пребледня още повече, ако това въобще беше възможно и вдигна ръка към шията си. След това се надигна, пристъпи напред и падна в прегръдките на новодошлия.
Серафейм трябваше да протегне ръце, за да я улови. Той я подхвана през кръста, а тя положи глава на рамото му. Само след секунда обаче се изправи, сякаш засрамена от това, че бе позволила да прояви слабост пред тях.
— Мислех, че отдавна си мъртъв — рече му тя.
— Ти го познаваш? — учуди се Страк.
Серафейм и Санара размениха погледи, изпълнени със значение, което остана скрито за Страк. Тя кимна.
— Как се озова тук? — попита Койла, като го разглеждаше с нескрито подозрение.
— Това не е най-важното сега — отвърна Серафейм. — Имаме по-неотложни дела. Ще ви кажа каквото мога. Трябва обаче да ми се доверите.
— Да бе! — засмя се иронично Хаскеер.
— Може би аз съм единствената ви надежда — продължи новодошлият — и няма да изгубите нищо, ако ме изслушате.
— Съгласен, стига да не дрънкаш глупости като предния път — отвърна Джъп. — Защото на нас пък не ни е до твоите приказки.
— Вярно е, че понякога приказвам врели-некипели. Но не и този път. — Серафейм огледа застиналите им в очакване лица. — Е, добре. Какво ще кажете, ако ви съобщя, че сте откраднали цял един свят?
Докато останалите още обмисляха чутото, Койла възкликна:
— Какво? Ние? Малко е прекалено, като се има предвид, че го казва представител на човешкия род.
— Но въпреки това е самата истина.
— Не ми прилича на някоя от твоите истории — отбеляза Страк. — По-добре да ни обясниш какво имаш предвид, Серафейм, защото търпението ни започва да се изчерпва.
— Има много за обясняване и най-добре да ме изслушате. Инак накрая ще загинете от ръцете на слуагите.
— Готови сме — кимна Страк. — Стига да не го увърташ и да бъдеш пределно ясен.
— Какво ще кажете, като чуете, че Марас-Дантия не е ваша земя?
Един-двама от оръженосците се изсмяха презрително.
— Ще кажа, че все още не е напълно притежание и на човеците — отвърна Страк.
— Не това имах предвид.
Страк вече започваше да се ядосва.
— Стига с тези твои гатанки, Серафейм. Говори направо.
— Да опитаме по друг начин. Според вас, слуагите приличат ли на същества от този свят?
— Те са тук, нали? — намеси се Джъп.
— Да, но виждали ли сте нещо подобно преди? Вярвали ли сте, че могат да съществуват? Или ги смятахте само за част от легендите?
— Вгледай се внимателно в Марас-Дантия — посъветва го джуджето. — Ще видиш много различни раси. Та, освен че са отвратително грозни, какво друго толкова специално има в тези слуаги?
— Донякъде това исках да кажа и аз. Как според вас тази земя е била заселена от толкова различни народи? Защо, мислите, Марас-Дантия е така богата на разнообразие от разумни същества? Или трябва да я нарека Центразия?
— Само ако жадуваш да ти прережа гърлото! — извика един оръженосец. — Това е нашата земя!
Страк го сгълча да млъкне. Сетне се обърна към човека и попита:
— Какво целиш с този въпрос?
— Може би е най-важният въпрос, който някога ви е бил задаван. — Той вдигна ръка, за да спре възгласите. — Потърпете още малко, ако обичате. Ще ме разберете най-добре, ако за миг се примирите с идеята, че древните народи са дошли от друго място.
— Както и вие, хората, нали? — попита Алфрей.
— В известен смисъл. Макар че ние с вас имаме различни представи за това… откъде са дошли.
— Продължавай — подкани го Страк, заинтригуван.
