Орки

Кеппатаун. Предупреди ме, че става избухлива, като се смеси с вода.

— Точно каквото ни е нужно. Ей, вие там! Дръпнете се назад и оставете всичко, което може да се запали.

Върколаците започнаха да свалят раниците и торбите си. Заедно с няколко парцаливи дрехи, кутии за прахан и част от бинтовете на Алфрей, те образуваха купчина, която се издигаше до средата на масивната врата.

Алфрей изпразни отгоре съдържанието на стомничката, а Страк разтопи между дланите си малко сняг. Веднага щом го изсипа върху купчината от нея лумнаха пламъци. Скоро огънят се разгоря с пълна сила и цепнатината се изпълни с дим. Орките от предните редици започнаха да кашлят сподавено, докато тези отзад натискаха да се приближат до топлината на огъня. Настъпи блъсканица и суматоха.

Изведнъж над главите им надвисна огромен леден къс. Орките се втурнаха изплашени назад.

Леденият къс се отдели от вратата и се стовари с трясък на пода, вдигайки облак от ситен, снежен прашец. Когато шумът утихна, орките пристъпиха напред.

И замряха.

Върху стъклените врати бяха изрисувани листа, инкрустирани със златни нишки. През тях се прецеждаше мека светлина. Изработката им бе толкова майсторска, че изглеждаха изпъкнали, ала когато Страк протегна ръка, докосна само гладко стъкло.

В мига, когато пръстите му опряха във вратата, тя се разтвори. Завладени от благоговение, орките пристъпиха внимателно прага. Сетне спряха смълчани и се огледаха. Намираха се във вътрешността на просторна зала, чиито сводести стени се издигаха толкова високо, че подпорите на тавана изглеждаха миниатюрни. Към залата се отваряха множество врати, извиваха се и няколко мраморни стълбища. Всеки сантиметър от двореца бе изкусно резбован, но гъстите сенки им пречеха да различават рисунките. Ухаеше на есен.

Джъп пристъпи бавно напред. Дори тихите му стъпки отекнаха надалеч.

— Не ми харесва това място — прошепна Койла.

Думите й прокънтяха оглушително.

Страк се извърна, споходен от странното усещане, че някой ги наблюдава. Но наоколо нямаше жива душа. Той продължи към вътрешността на двореца и когато подмина центъра на залата, забеляза нещо някъде по средата на централното стълбище.

Беше жена, облечена в бяло.

Беше подпряла ръка на парапета. Черната й коса я обгръщаше като наметало — дребна фигура на фона на огромния дворец.

— Коя… — Той се покашля. — Коя сте вие?

Тя не му отговори. Вместо това произнесе с тъничък гласец:

— Напуснете двореца. Побързайте!

— В тази буря? Ще измръзнем до сутринта.

— Повярвайте ми, тук е далеч по-опасно. — Неочаквано тя се преви и изстена болезнено, а красивото й лице се разкриви от ужас, когато хвърли поглед назад.

— Вървете си! Вървете си веднага!

— Но какво има? — попита Страк и постави крак на първото стъпало.

Тя не отговори. Той започна да се катери, като вземаше по две-три стъпала наведнъж.

Щом стигна до нея, спря и промълви:

— Ние ще ви пазим.

— Късно е — изсмя се отчаяно жената.

През вратата зад нея нахлу цяла глутница смразяващи кръвта създания.

Приличаха на демони, онези ужасяващи призраци, за които се говореше, че посрещали нещастниците в преддверието на Ксентагия с огнени камшици.

Долу в огромната зала наизлязоха още подобни твари и наобиколиха малката група орки.

Нямаше две еднакви сред тях. Телата им, прегърбени, със закривени крайници, меняха непрестанно формата си. Дори лицата им се топяха и преобразяваха. Появяваха се и изчезваха облещени очи, зъби или клюнове. Кожата им се напукваше като презрял плод. Някои имаха криле като на прилеп, ала всички, без изключение, бяха въоръжени с дълги закривени нокти. Бяха толкова отвратителни, че Страк едва успя да сподави гаденето си.

Бяха поне петдесетина.

Орките ги оглеждаха, сковани от страх.

— Хвърлете оръжията! — предупреди ги жената.

— Няма да стане! — опъна се Хаскеер.

— Но това е едничката ви надежда! Нима мислите, че можете да се биете с тях? Слуагите няма да ви убият, ако не ги нападнете.

Страк отстъпи бавно назад и се върна при дружината. Щом ще умира, не искаше да бъде сам. Две от гадините го последваха надолу, като размахваха нокти пред лицето му. Когато стигна при Върколаците, те спряха и се изправиха на задните си крака, разтворили зловонните си пасти.

— Най-добре да я послушаме! — извика Страк и хвърли меча си на пода. Оръжието издрънча и останалите орки трепнаха изненадани. Слуагите отстъпиха малко назад, като продължаваха да извиват сивкавите си тела.

Осъзнали, че са в безизходица, останалите орки последваха примера му. Чудовищата продължаваха да ги разглеждат застрашително, докато и последният меч се озова на пода.

— Мислех, че слуагите ги има само в приказките — прошепна Койла.

— Аз пък ги смятах за създания от ада — добави Алфрей.

Страхът тегнеше над орките като отвратителна смрад. Изведнъж в залата отекна зловещ глас.

— Предайте ни инструментумите!

Страк се извърна, но не можа да определи кой от демоните бе проговорил. Съдейки по изненаданите им лица, орките също бяха чули нареждането.

— Не са у нас — отвърна Страк.

— Лъжеш! — отвърна същият глас. — Усещаме силата им.

— Те посягат към нас.

— Викат ни.

— Предайте ни инструментумите и ще ви оставим живи.

Зашеметен, водачът на Върколаците пъхна ръка под куртката си. Пръстите му бяха плувнали в пот. Въпреки това той успя да отдели една от звездите от общата маса, която бяха образували. Останалите звезди още бяха слепени една за друга, сякаш бяха едно цяло. Страк завъртя звездата между пръстите си. Беше петолъчната зелена звезда, която бяха взели от Троица. Стори му се, че оттогава е изминала цяла вечност. Пусна я в пазвата си, измъкна останалите четири и ги подаде.

Змиеподобна ръка се пресегна и ги дръпна от неговата.

— А другата? Къде е другата?

Страк преглътна изплашено.

— Не можахме да я вземем.

— Тогава ще страдате вечно.

Нетърпима болка взриви главата на Страк. Имаше усещането, че някой е пъхнал вътре запалена факла. Той притисна слепоочията си с юмруци и падна на пода. Около него останалите Върколаци също се гърчеха в неистови болки.

— Чакайте! — едва намери сили да извика Страк. — Исках да кажа, че не е тук с нас. Но можем да я донесем.

Болката отслабна.

— Кога? Кога можете да я донесете?

— Тя е при другата част от отряда — излъга той. Една ослепителнобяла светкавица изригна в главата му. — Те идват… идват насам.

— Кога ще са тук? — попита гласът.