безопасно, ако ги третира като врагове, независимо дали са унисти, или пантеонисти.
Мисълта му бе прекъсната от врява в колоната. Погледна назад. Хаскеер и Джъп отново се караха.
Страк въздъхна.
— Продължавай да водиш — нареди той на Алфрей и обърна коня.
Докато стигне до мястото, двамата вече бяха готови да се вкопчат един в друг. Притихнаха, щом го видяха.
— Вие двамата няма ли да се успокоите най-сетне?
— Той е виновен — оплака се Хаскеер. — Той…
— Аз ли? — викна Джъп. — Ти, копелдако! Ти трябваше…
— Млък! — скастри ги Страк. — Джъп, ти си главният ни съгледвач, а не умееш дори да пазиш тишина. Сега ще ти дам възможност да си изкараш заплатата. Иди да смениш Проок и Гледег. Вземи Калтмон, а твоят дял от кристалите остави на Алфрей.
Джъп прониза противника си със злобен поглед и пришпори коня.
Страк насочи вниманието си към Хаскеер.
— Изкарваш ме извън нерви вече — прецеди той през стиснати зъби. — Ако продължаваш така, жив ще те одера!
— Не трябваше да взимаме такъв като него в дружината — отвърна Хаскеер.
— Това не е твоя работа, стотник. Или ще го търпиш какъвто е, или поемаш пътя за дома. Решавай! — рече Страк и се насочи към челото на колоната.
Хаскеер едва сега забеляза, че е станал център на всеобщо внимание.
— Нямаше да загазим толкова, ако имахме по-свестен командир — изръмжа той.
Войниците побързаха да отместят погледи встрани.
Когато Страк застигна Алфрей, към тях се присъедини и Койла.
— Ако продължаваме да държим тази посока, ще минем по-близо до Тъкашка ливада, отколкото до Прокоп. Какъв е планът, в случай че срещнем неприятел?
— Тъкашка ливада е едно от най-старите унистки селища и със сигурност най-фанатизираното — отвърна Страк. — Това ги прави напълно непредсказуеми. Трябва да го имаме предвид.
— Унисти, пантеонисти, кой го е грижа? — подметна Алфрей. — Всичките са човеци, нали?
— Да, но от нас се очаква да помагаме на пантеонистите — припомни му Койла.
— Само защото нямаме избор. Кога ли сме имали въобще?
— Навремето — отвърна замислено Страк. — Пък и в текущата обстановка няма нищо лошо да се съюзим с пантеонистите. Те са по-малко враждебни към древните народи. Освен това, така човеците са разделени. Представяш ли си какво щеше да е, ако действаха заедно срещу нас.
— Или ако едната от двете страни спечели — добави Койла.
След като изпревариха колоната, Джъп и Калтмон застигнаха Проок и Гледег и заеха местата им. Едва сега Джъп взе да се успокоява от препирнята с Хаскеер. Пришпори коня си — малко по-грубо, отколкото бе необходимо — и взе да оглежда земята за следи.
По тези места растителността ставаше все по-изобилна. Освен шубраци вече се мяркаха и отделни дръвчета, а високата трева покриваше склоновете на хълмовете.
— Познат ли ти е този район, стотник? — попита го Калтмон. Говореше почти шепнешком, за да не издаде присъствието им, въпреки че, докъдето им стигаше погледът, не се виждаше жива душа.
— Слабо. Нататък обаче местността ще продължава да се променя.
И наистина, пътеката между хълмовете изчезна в една долина и излезе от другата й страна, където се виеше в поредица от завои. Шубраците от двете страни се сгъстиха. Двамата прекосиха гъстия храсталак и излязоха на пътя.
— И все пак, ако следваме тази посока — поде Джъп, — не виждам от какво може да се…
Пътят пред тях бе препречен от барикада.
— … страхуваме — довърши машинално Джъп.
Барикадата се състоеше от прекатурена каруца, подпряна на няколко едри дънера. Охраняваха я човеци с черни униформи. Бяха доста и всичките тежковъоръжени.
Джъп и Калтмон дръпнаха юздите тъкмо когато хората ги забелязаха.
— По дяволите! — изстена Джъп.
Откъм барикадата долетяха викове. Размахали мечове, тояги и секири, част от хората се втурнаха към конете си. Джуджето и оркът пришпориха животните си да се извъртят на място.
Когато препуснаха обратно, зад тях екнаха кръвожадните викове на преследвачите.
— До вчера войник от Обединения експедиционен корпус, днес на служба при Дженеста — разказваше Страк. — Нали знаеш как се променят тези неща.
— Зная — отвърна Койла. — Сигурно и ти се чувстваш като мен.
— В какъв смисъл?
— Не те ли е яд, задето никой не ти иска мнението?
Страк отново бе притеснен от прямотата й. И от начина, по който бе разгадала мислите му.
— Може би — призна той уклончиво.
— Не на това са ни учили, Страк. Не може да не признаеш, че е несправедливо.
— За такива като Алфрей трябва да е било още по-тежко — опита да смени насоката на разговора Страк. — На стари години трудно се свиква с промените.
— Говорехме за теб.
Отговорът му бе отложен заради внезапната поява на Проок и Гледег, които препускаха по пътеката право срещу тях.
— Смяната извършена, капитане — докладва Проок, когато спряха пред тях. — Стотник Джъп пое службата.
— Нещо за отбелязване?
— Не, господарю. Пътят пред нас беше чист.
— Добре. Влизайте в колоната.
Войниците се отдалечиха.
— Та говорехме за промяната… — припомни му Койла.
«Случайно ли поддържаш този разговор — помисли си Страк, — или имаш конкретна причина?»
— Добре де, вярно е, че с идването на новата господарка много неща се промениха. Не веднага, разбира се. Но аз все още съм старши офицер и зная кой е врагът ми.
— Освен това ти повериха командването на Върколаците.
— Така е. Макар това да не се нрави на всички.
— Но как се чувстваш под управлението на същество, което е наполовина човек?
— Ами… малко е странно, признавам — отвърна той предпазливо.
— Искаш да кажеш, че ти е неприятно. Като на всички нас.
— Не мога да твърдя, че съм щастлив. Но това са тежки времена. Една победа на унистите или пантеонистите ще укрепи позициите на хората. — Той сви рамене. — От нас се иска да изпълняваме заповеди.
Тя го изгледа продължително и вторачено.
— Да. Все до това опираме — в гласа й се долови горчивина.
По някаква странна причина му се прииска да продължат разговора. Но един оръженосец зад него изръмжа развълнувано. Страк не можа да различи думите му, защото и останалите войници нададоха глас.
Надигна се върху стремената и видя Джъп и Калтмон да препускат в галоп към тях.
— Какво става…
И тогава съгледа тълпата от хора, които ги преследваха. Бяха облечени с черни дрехи — дълги сюртуци и бричове, затъкнати във високи кожени ботуши. По първоначална преценка броят ми бе колкото на Върколаците.
