— Не те обвинявам в нищо.
— Хубаво, защото нямам ни най-малка представа за какво говориш.
Дженеста не знаеше дали Адпар казва истината, или играе познатата игра. Ядосваше се, че след толкова много години още не е в състояние да разгадае това.
— Както и да е — махна тя с ръка. — Нека оставим този въпрос.
— Разбира се… ако е нещо, на което толкова много държиш… може би бих могла да ти бъда от полза.
— Ще те посъветвам да не се бъркаш в моите работи, Адпар. И ако разбера, че си взела нещо, което ми принадлежи…
— Знаеш ли, скъпа, изглеждаш ми малко бледа. Да не си болна?
— Не, не съм.
— Сигурно е заради топящата се сила в твоята част на страната. Но ние тук нямаме такива проблеми. Питам се дали не съществува някаква връзка? Искам да кажа, между онова, което си изгубила, и липсващата енергия. Да не е някой магически тотем? Или…
— Не се преструвай на невинна, Адпар. Направо ме вбесяваш, като говориш така!
— И ти — като ме подозираш в кражба!
— О, в името на боговете, върви и…
По лицето пробяга вълна. Тя се отблъсна от стената на ваната и отново се върна, разкривявайки допълнително образа.
— Виж какво направи! — ядоса се Адпар.
— Аз ли? По-скоро ти!
Сега в средата се образува малък водовъртеж, който бавно започна да се разширява. Скоро обаче се успокои — само за да разкрие появата на второ лице върху тъмночервената повърхност.
То също имаше искрящи очи и от трите, включително и Дженеста, притежаваше най-много човешки черти.
— Ето те и теб — произнесе с отвращение кралицата.
— Трябваше да се досетя — въздъхна Адпар.
— С вашите препирни безпокоите ефира — рече им новопристигналата.
— А ти ни безпокоиш с присъствието си — озъби се Дженеста.
— Защо не можем да си поговорим, без да ни досаждаш, Санара? — попита Адпар.
— Знаеш защо — връзката ни е твърде силна и няма никакъв начин да не бъда привлечена. Нали сме от една кръв?
— И това ако не е зла шега на боговете — промърмори недоволно Дженеста.
— Защо не попиташ Санара за безценната си реликва? — подхвърли Адпар.
— Много смешно.
— За какво говорите? — поиска да узнае Санара.
— Дженеста е изгубила нещо, което много държи да си върне.
— Стига, Адпар.
— Но защо не — от трите ни Санара е там, където съществуват най-големи резерви от магия.
— Престани да предизвикваш съдбата — сопна се Дженеста. — Не съм казвала, че реликвата има някаква връзка с магията!
— Дженеста, не съм сигурна, че бих искала да имам нещо общо с всичко това — отбеляза Санара. — Намирисва ми на опасна работа.
— О, я млъквай, самодоволна свиня!
— Крайно нелюбезно — намеси се Адпар с престорено съчувствие. — Санара и без това си има ужасни неприятности.
— Още по-добре!
Доволна от яда й, Адпар избухна в подигравателен смях. Санара също изглежда се готвеше да подхвърли нещо в този дух.
— И двете вървете по дяволите! — кресна Дженеста и стовари юмруци върху усмихнатите лица.
Изображенията се накъсаха и изчезнаха. От удара коричката се разтроши. Кръвта отдолу бе съвсем изстинала и хладни, лепкави капки се посипаха по лицето и дрехите й.
Завладяна от неистов гняв, Дженеста приседна до ваната. Сега вече можеше да се упреква за поведението си. Кога най-сетне щеше да се научи да се сдържа, докато разговаря с Адпар и Санара? Искрено се надяваше, че е близо денят, в който щеше да прекъсне връзката помежду им. Веднъж и завинаги.
Почувствал раздразнението й, Сапфир се приближи и отърка гръб в нея. Един съсирек бе полепнал върху опакото на ръката й. Дженеста го отлепи и го разклати пред муцуната на животното. Сапфир го подуши с настръхнали мустачета, впи мъничките си зъбки в него и започна да го предъвква с мляскане.
Дженеста се замисли за цилиндъра и проклетата дружина, която бе пратила да го потърси. Беше пропиляла повече от половината време, което си бе определила, за да се сдобие с него. Време беше да измисли нов план, в случай че пратеникът на Кустан също се провалеше. Макар че тогава дори боговете нямаше да са в състояние да му помогнат.
Рано или късно щеше да получи онова, което й принадлежеше. А с Върколаците щеше да се разправи както тя си знае — каквото и да й струваше.
Без да забелязва какво прави, тя вдигна ръка и облиза кървавите капки. В главата й се нижеха зловещи планове за изтезанията, на които смяташе да подложи Върколаците.
9.
— Сигурно се чувстваш ужасно — рече Страк.
Алфрей опипа голия си врат и кимна.
— Сдобих се с първия си зъб още когато бях на тринайсет лета. И оттогава не съм се разделял с огърлицата. До днес.
— В битката ли я изгуби?
— Там трябва да е станало. Толкова бях привикнал с нея, че не съм усетил кога е паднала. Койла ми обърна внимание днес.
— Но пък спечели други трофеи. В живота винаги е така. Едно губиш, друго получаваш. След време ще се сдобиеш с нови зъби за огърлица.
— Само дето нямам време. Не и да се сдобия с цели три зъба. Не забравяй, Страк, че съм най- възрастният в дружината. Да победиш снежен леопард с голи ръце е занятие за млади орки.
Алфрей потъна в мрачно мълчание. Страк реши да не го закача повече. Даваше си сметка какъв удар за достойнството му е загубата на огърлицата — доказателство за неговата храброст, символ за съзряването на всеки млад орк.
Двамата продължиха да яздят в челото на колоната. Меланхоличното настроение на Алфрей бе в съзвучие с царящата в дружината атмосфера. Всеки си даваше сметка за рискованото положение, в което се намираха. Сега, когато имаше достатъчно коне за всички, те се придвижваха много по-бързо, въпреки че Меклун, който все още беше на носилка, ги забавяше до известна степен.
След още няколко часа извиха постепенно на югозапад и се насочиха през Великите равнини към Черна скала. Някъде по пладне на същия ден трябваше да достигнат средата на пътя между Прокоп и Тъкашка ливада.
Страк се надяваше, че ще прекосят този участък, без да си имат неприятности нито със заядливите троли, нито с фанатизираните човеци от юга.
Местността постепенно се променяше. Равнините отстъпваха място на полегати хълмове, а пътеката се виеше из плитки долчинки. Преобладаваха шубраците. В далечината се мяркаха тъмнозелените петна на пасищата. Наближаваха страна, в която често се срещаха човешки селища. Страк реши, че ще е по-
