са…
— Страк!
Хаскеер стоеше при един от навесите и им махаше. Страк се приближи към него. Койла, Джъп и останалите ги последваха.
— Тук има една жива. — Хаскеер кимна към отвора.
Страк надникна в сумрака.
— Извикай Алфрей. И донесете факла! — Той влезе.
Вътре имаше койка, на която, загърната с парцали, лежеше самотна фигура. Когато я доближи, Страк чу пресекливо дишане. Наведе се и едва успя да различи чертите на възрастна орка. Очите й бяха затворени, лицето — лъснало от пот.
Зад гърба му се появи Алфрей.
— Ранена ли е?
— Не мога да определя. Донесохте ли факла?
— Хаскеер отиде да я вземе.
Орката отвори очи. Устните й помръднаха, сякаш се опитваше да каже нещо. Алфрей се наведе. Чу се силна въздишка — без съмнение последната в измъчения живот на нещастницата.
В този момент се появи Хаскеер с факлата.
— Дай я насам! — Алфрей дръпна факлата и се надвеси над мъртвата женска. — Богове!
— Какво има?
— Виж. — Той доближи факлата до трупа.
Страк се ококори.
— Изчезвайте! — викна той. — Всички навън! Веднага!
Хаскеер и Алфрей се сблъскаха при вратата, Страк ги последва.
Навън вече се бе събрал целият отряд.
— Докосна ли я? — обърна се Страк към Хаскеер.
— Аз ли? Не… не съм.
— А някой друг от мъртъвците?
— Не!
Страк изгледа останалите.
— Някой пипал ли е труповете?
Всички поклатиха глави.
— Какво става, Страк? — попита Койла.
— Червена шарка.
Неколцина от Върколаците отстъпиха рефлексивно назад. Чуха се ругатни и изплашени възклицания. Оръженосците прикриха устите си с кърпички.
— Проклети човеци! — изсъска Джъп.
— Конете не я хващат — успокои ги Страк. — Ще ги вземем. Искам да се махнем от тук колкото се може по-скоро. Запалете всичко!
Той дръпна факлата от Алфрей и я запокити в една от колибите. Секунди по-късно тя бе обхваната от пламъци.
Върколаците се разпръснаха да палят останалите колиби.
8.
Нещо изхрущя под ботуша на Делорран. Той погледна надолу и откри, че е настъпил дървена плоча, върху която се виждаше остатък от надпис.
На плочата пишеше: «Родно…»
Делорран го ритна настрани и насочи вниманието си към изпепеленото човешко селище. Войниците му се ровеха из руините, преобръщаха обгорели трупи и вдигаха облаци черен прах.
Претърсването на разрушеното село бе започнало призори. Сега бе ранен следобед, а все още не бяха открили нищо съществено, и най-важното — нямаше и следа от цилиндъра. Освен това все още не знаеха какво е станало с Върколаците. Делорран бе разпратил съгледвачи във всички посоки, но нито една от групите не се бе върнала.
Той прекоси площада. От север, където се виждаха нащърбените върхове на настъпващите ледници, полъхна смразяващ вятър. Капитанът вдигна премръзналите си ръце и се опита да ги стопли с дъха си.
Откъм съборената порта се зададе един от стотниците, когото бе пратил на разузнаване. Още отдалеч той поклати глава.
— Нищо? — попита за всеки случай Делорран.
— Нищо, господарю. Нито следи, нито оркски трупове. Няма дори пепел.
— Тогава трябва да са живи. Всъщност не съм се съмнявал в това. Не мога да си представя елитен отряд като техния да бъде унищожен толкова лесно. Загадката обаче е какво е станало с тях.
Стотникът, видял и препатил ветеран с татуировки на ранга върху скулите си, бе привикнал да изпълнява заповеди, а не да разсъждава. Най-доброто, което можеше да направи, бе да припомни на Делорран за още една мистерия.
— Капитане, открихте ли нещо за празната изба на хамбара? Дали тя не е свързана с изчезналите орки?
— Нямам представа. Там всичко е ошушкано, не е останало дори едно зрънце, което също ми се струва странно. Готов съм да се обзаложа, че хората са използвали избата, за да съхраняват нещо
— Плячка?
— Възможно е. Важното е, че Върколаците са живи и са успели да отмъкнат нещо ценно оттук.
Съперничеството и неприязънта между Делорран и Страк бяха добре известни. Те се кореняха във факта, че всеки от тях заслужаваше да получи командването на Върколаците, но избраникът бе Страк. Другата причина бе, че двамата произхождаха от отдавна враждуващи кланове. Стотникът знаеше това и предпочете да запази мълчание. Делорран му махна с ръка, че е свободен.
Прехвърлило най-високата точка на небосвода, слънцето продължаваше неспирния си ход. Пропилял без никакъв успех половината от отреденото му време за тази мисия Делорран чувстваше нарастващо раздразнение. Ако искаше да спази определения за връщане срок, до няколко часа трябваше да поеме назад към Каменна могила. Където най-вероятно го очакваше позорна смърт.
Време беше да вземе някакво решение.
Съществуваха три възможности. Да намери цилиндъра тук и да се върне на време, с което да си осигури триумфално повишение. Да се прибере с празни ръце и да понесе гнева на Дженеста или да наруши заповедта й и да продължи издирването на Върколаците.
Проклинайки нетърпеливостта на кралицата, той се чудеше как да постъпи.
Мъките му бяха прекратени от появата на двама съгледвачи, които бе пратил по-рано през деня.
Те дръпнаха юздите на запъхтените си коне току пред него.
Единият от тях бе десетник, другият — оръженосец. Първият скочи от седлото.
— Четвърти разезд готов за доклад, господарю!
Делорран му кимна да продължи.
— Струва ми се, че открихме нещо, капитане. На юг оттук, в една тясна долина се натъкнахме на следи от битка.
Слаба надежда запърха като птиче в гърдите му.
— Продължавай — рече нетърпеливо Делорран.
— Това е тясна пътека, където се въргалят трупове на коболди, киргизили и коне.
— Коболди?
— Съдейки по следите по-нататък, изглежда, че са издебнали някого в засада.
