— Както вече казах, само смътни очертания. Езикът ми е беден, за да опиша какво точно долавям. Въпросът е, че не може да ни бъде от полза.
— Проклятие!
— Може би е защото още сме близо до Роднопол. И друг път съм забелязвал, че способностите ми отслабват в околностите на човешките поселения.
— Искаш да кажеш, че ако се отдалечим, може да започнеш да виждаш по-ясно?
— Бих могъл. Истината е, че ясновидството е тясно свързано с нашата същност и никой не знае откъде черпим сили за него — най-вероятно от самата земя. Когато хората я разкопават, те прекъсват важни енергийни линии и лишават от захранване местата, до които достигат. Ето защо магията действа в едни райони и е изчезнала в други.
— Знаеш ли какво не съм разбирал никога? Щом те изяждат магията, защо не я използват срещу нас?
— Кой може да каже? — сви рамене Джъп.
След няколко часа неспокоен сън Върколаците отново поеха на път.
Далеч вдясно от тях синееха водите на Калипарския залив, чийто брегове бяха обрасли с гори. Вляво се простираха Великите равнини. Но цветовете на пейзажа бяха сгрешени. Вместо тучни поляни и зелени пасбища, виждаха изсъхнала трева и плевели, а храсталаците бяха повехнали и сбръчкани. Кората на дърветата бе нашарена от паразитни израстъци. Дори дъждецът, който заваля за кратко, миришеше на сяра и оставяше жълтеникави петна на земята.
По здрач най-сетне се изравниха с Прокоп. Страк пресметна, че ако продължават в същото темпо, призори могат да свърнат на запад.
Останал сам в челото на колоната, той бе погълнат от мрачни мисли. Гадаеше каква може да е причината за загадъчните съновидения, които го спохождаха, бореше се с растящия песимизъм относно завършека на мисията. Най-много се стараеше да не мисли за това каква ще е съдбата им, ако не откриеха коболдите и не си върнеха цилиндъра.
Беше още в това меланхолично настроение, когато от мрака пред него изплуваха силуетите на съгледвачите. От ноздрите на конете им струеше пара.
Страк вдигна ръка и им даде знак да спрат.
— Какво има, Орбон?
— Лагер пред нас, капитане.
— Имат ли коне?
— Да.
— Хубаво. Да видим дали ще се спогодим да ни дадат малко.
— Но капитане, това е оркски лагер и изглежда е изоставен.
— Сигурен ли си?
— Двамата със Зода наблюдавахме мястото известно време. Не забелязахме никакво движение освен пръхтенето на конете.
— Добре. Идете там и ни чакайте. И не предприемайте нищо, докато не дойдем.
След като съгледвачите се отдалечиха, Страк повика офицерите и ги запозна с обстановката.
— Нормално ли е по тези места да се натъкнем на оркски лагер? — попита Джъп.
— Подобни лагери се срещат по-често в северните райони. Много малко от моите сънародници са чергари. Предполагам, че ще е някой такъв клан. Или бойна дружина на мисия — като нашата.
— Щом съгледвачите съобщават, че няма никакво движение, най-добре да се приближим предпазливо — предложи Койла.
— И аз така мисля — съгласи се Страк. — Ще действаме, сякаш срещу нас има опасен противник, докато не се убедим в противното. Да вървим.
Десет минути по-късно откриха Орбон, който ги чакаше край един дънер. Страк бе накарал предната част на отряда да се спеши. Предвождани от Орбон, те навлязоха в рядка горичка.
На десетина крачки по-нататък се спуснаха в долчинка, където ги очакваше Зода. Беше се проснал на земята и се озърташе непрестанно.
Макар слънцето да залязваше, имаше достатъчно светлина, за да разгледат онова, което се намираше отвъд горичката.
Две дървени колиби със сламени покриви и трета, чийто покрив още не беше завършен. Пет-шест навеса, построени от грубо рендосани дъски и с чергила вместо врати. Мътна изворна вода, която се стичаше в тесен ручей между колибите. Ограда от отсечени дървета, зад която пръхтяха конете.
Докато наблюдаваше тази сцена, Страк бе споходен от видението от съня си, което бе пълният й антипод. Селището там бе цветущо и богато, това тук бе бедняшко и изглеждаше изоставено. Там имаше много светлина и чист въздух. Тук цареше сумрак и беше задушно. Селцето в съня кипеше от живот. А тук витаеше смърт.
— Дали е изоставено, как мислите? — попита шепнешком Койла.
— Не бих се изненадал — отвърна тихо Алфрей, — като се има предвид, че е близо до Прокоп и недалече от унистките колонии.
— Но защо са зарязали конете?
— Да вървим да разберем — надигна се решително Страк. — Хаскеер, вземи част от отряда и заобиколи от другата страна. Джъп, Алфрей, поемете десния фланг. Койла и останалите с мен. Тръгваме по мой сигнал.
Само след няколко минути групите бяха заели местата си. Когато се увери в това, Страк махна рязко с ръка и всички се втурнаха едновременно към лагера. Стигнаха го без затруднения.
В близост до колибите по земята се въргаляха всякакви предмети. Преобърнат опушен котел, строшени грънци, захвърлено седло, оглозгани кости от кокошка, счупен лък. Пепел от изгасналите огнища.
Страк поведе своята група към най-близката колиба. След като я заобиколиха, двамата с Койла заеха позиции при вратата. Страк кимна и Койла повдигна бавно чергилото. Посрещна ги воня на разложена плът. Страк прикри устата си с ръка и прекрачи прага. Вътре цареше сумрак, трябваше да изминат няколко секунди, преди очите му да привикнат.
Колибата бе пълна с мъртви орки. Лежаха по трима-четирима върху временни нарове. Други се въргаляха на пода. Между труповете пълзяха охранени буболечки.
Койла се изправи до Страк, също притиснала устата си с ръка. Дръпна го за ръката и двамата излязоха. Едва навън си поеха въздух, докато останалите войници надничаха през вратата.
Страк се приближи към втората колиба тъкмо когато отвътре излезе Джъп с пребледняло лице. И тук миризмата бе непоносима. Достатъчно бе да надзърне от разстояние, за да се увери, че сцената вътре е същата.
— Все женски и малки — докладва задъхано джуджето. — Умрели са доста отдавна.
— И там е така — посочи с палец през рамо Страк.
— Няма ли мъжки?
— Не можах да видя.
— Но защо? Къде са отишли?
— Не зная, Джъп, но си мисля, че това може да е лагер на прокудени.
— Още уча вашите обичаи, та някои неща не са ми съвсем ясни. Какво означава това?
— Когато мъжкият загине при изпълнение на военната си служба, но командирите му заявят, че е проявил страх, съпругата и сирачетата биват прогонени. Някои от прокудените се събират да живеят заедно.
— Този закон се прилага с още по-голяма сила, откакто на трона се възкачи Дженеста — добави Койла.
— И сами ли се грижат за себе си? — попита Джъп.
Страк кимна.
— Имаш ли представа какво може да е причинило смъртта им?
— Все още не знаем. Не е изключено да е масово самоубийство. Имало е подобни случаи. Или пък да
