Страк взе решение. Беше почти налудничаво, но нямаше друг изход.
— Чуйте ме! — извика той на Върколаците. — Искам сега да ми се доверите и да ме последвате!
— Пак ли ще ги нападнем? — попита Койла.
Отрядът на Делорран вече препускаше нагоре.
— Доверете ми се! — повтори настойчиво Страк. — Последвайте ме!
Противниците вече бяха близо и набираха скорост. Нямаше никакво съмнение, че този път са твърдо решени да победят. Намираха се на един хвърлей копие от Върколаците.
Страк извърна поглед към бойното поле.
— Сега! — извика той.
След това обърна рязко коня си и го пришпори нагоре към билото на хълма.
След секунди го достигна, прехвърли го и продължи надолу.
— О, не… — изстена Джъп.
Хаскеер гледаше след Страк с увиснало от почуда чене. Изглежда не разбираше какво става. Някои от останалите също. Досега никой не беше помръднал.
Делорран бе съвсем близо.
Койла бе тази, която пое инициативата.
— Хайде! — извика тя. — Това е единственият ни шанс!
Тя обърна коня и последва Страк.
— Ах, проклет да съм! — изруга Хаскеер и се понесе след нея.
Така направиха и останалите Върколаци. Въпреки че придържаше Дариг, Алфрей успя дори да развее знамето.
Когато стигнаха билото, Страк вече беше слязъл до средата на склона. В долината под тях двете армии се приближаваха с нарастваща бързина. Пешаците размахваха пики и копия. Конниците пришпорваха конете си. Процепът между тях се стесняваше. Подгонени като прилепи от пещера, Върколаците препускаха право към него.
Делорран и войниците му изкачиха билото.
Гледката на двете армии в долината ги накара да заковат на място. Всички дръпнаха юзди едновременно, въпреки че Делорран не бе дал знак да спират.
Под изумените им погледи Върколаците препускаха бясно право към мястото, където двете армии щяха да се срещнат.
— Какво ще правим, капитане? — попита стотникът.
— Ако нямаш по-добра идея — озъби се Делорран, — ще останем тук да гледаме как сами се пъхат в устата на вълка.
16.
Склонът бе толкова стръмен, че конете по-скоро се пързаляха, отколкото препускаха надолу.
Койла успя да се обърне на седлото и да погледне нагоре. Всички Върколаци я следваха. Преследвачите бяха спрели високо над тях и ги наблюдаваха. Тя изравни коня си с този на Страк.
— Какво, по дяволите, ще правим? — извика му задъхано.
— Ще минем между армиите — отвърна той. — Делорран едва ли го очаква!
— Той не е единствената опасност тук!
Противниковите армии продължаваха да се приближават.
Страк посочи напред.
— Ще препускаме между предните линии. Никакво спиране, даже когато стигнем от другата страна!
— Ако я стигнем! — отвърна тя.
Най-сетне се озоваха на равно. Страк хвърли поглед през рамо. Всички бяха налице, дори Алфрей с Дариг, който, макар и най-отзад, успяваше да поддържа темпото.
В равнината конете препускаха по-бързо. От тук двете армии изглеждаха по-близо. Страк пришпори изморения си кон и викна на другите да го следват неотстъпно.
Малкият отряд продължаваше да се носи право напред през долината на смъртта. Докато навлизаха в бойното поле, въздухът се огласи от рева на хиляди войници. Пред погледа на Страк се мяркаха размазани лица и вдигнати във въздуха оръжия. Виждаше извръщащи се глави, сочещи ги ръце, чуваше учудени крясъци. Можеше само да се моли, че елементът на изненада ще им осигури тъй нужната преднина. Освен това нито една от двете страни не знаеше към кого ще се присъединят орките. Макар че унистите сигурно щяха да сметнат, че са помощници на пантеонистите.
Бяха прекосили едва една четвърт от бойното поле, когато към тях полетяха стрели и копия. За щастие двете армии бяха достатъчно далеч, та стрелите им не достигаха на време целта. Въпреки това Страк забеляза, че войниците от предните редици ускориха крачка. Ако се поколебаеха дори за миг, ги заплашваше опасността да бъдат смазани от налитащите една срещу друга вълни от стомана. На места отделни конници и по-чевръсти войници дори бяха излезли на пътя на препускащата дружина.
Точно пред Страк имаше такава група, въоръжена с пики. Той препусна право през тях и ги повали с коня си. Конете на останалите Върколаци смачкаха с копитата си оцелелите.
Стрелите вече профучаваха съвсем близо над тях. Едно копие се заби между коня на Страк и този на орка зад него. И от двете страни отделни войници се опитваха да ги спрат. Орките отвръщаха на ударите им, като сечаха с мечовете си както унисти, така и пантеонисти.
Облечен в черно човек препусна редом с коня на Койла и сграбчи юздите му. Дръпна ги рязко назад и ги опъна с всичка сила. Конят му се препъна и едва не падна, като за малко на събори Върколаците отзад. Към скупчването се затичаха още човеци.
Койла извади светкавично ножа си и го заби в лицето на ездача до нея. Мъжът изпищя и падна. Останалите орки го прегазиха. Койла забоде шпори в хълбоците на коня си. Дружината успя да набере скорост и да се отдалечи от дотичалите войници.
Озовал се на един от фланговете на отряда, Хаскеер трябваше непрестанно да си проправя път със секирата, разбивайки черепите на пиконосците, които се опитваха да го прободат. Бойният му вик огласяше околностите.
Върколаците вече едва се виждаха един друг, заобиколени от безкрайно човешко море.
Страк си даваше сметка, че отрядът му губи набраната инерция. Боеше се, че всеки миг вълната ще ги залее и събори.
Гледани от върха на хълма, орките приличаха на шепа мънички черни перли сред безкрайна, тъмна, люшкаща се маса от хора, която заплашваше всеки миг да ги смачка.
— Тези безумци! — възкликна Делорран. — Готови са да се самоубият, вместо да се изправят срещу правосъдието.
— Те са обречени, капитане — каза стотникът.
— Няма смисъл да стоим тук. Може да ни забележат. Дай заповед за изтегляне.
— Ами реликвата, господарю?
— Искаш ли да слезеш и да я потърсиш?
Всеки миг процепът пред Върколаците щеше да се затвори. Стотици унисти и пантеонисти тичаха към празното пространство.
— Тръгваме! — извика Делорран, обърна коня си и орките го последваха.
В долината под тях Страк видя хората, които се опитваха да им отрежат пътя. Продължи да препуска право към тях, поваляйки ги с меча си. Секунди по-късно го последваха и останалите Върколаци, също размахали оръжия. Унистите и пантеонистите започнаха да се млатят помежду си и на бойното поле настъпи хаос.
Настана кърваво меле.
Неколцина унисти едва не смъкнаха Джъп от седлото. Той съумя да се откъсне от тях, размахвайки
