като побъркан оръжието си, но и това нямаше да помогне, ако не го бяха подкрепили двама оръженосци. Тримата продължиха да си пробиват път към отсрещната страна.
Алфрей успяваше да се държи с последните, макар че това му костваше огромни усилия. Той също се озова сред вражески войници, този път пантеонисти, които вероятно се бяха отказали от идеята, че тези орки са им дошли на помощ. Мисълта, че пази ранения си другар, му даваше сили. Вдигнал високо знамето, той косеше наред войниците около него. Обаче беше останал сам и нямаше кой да му помогне.
Почти се бяха измъкнали от вражеската тълпа, когато едно копие удари Дариг и той извика от болка. Алфрей се извърна и отсече с един замах дръжката на копието. Но за Дариг вече бе твърде късно. Той се люшна на седлото с увиснала глава.
Алфрей бе твърде погълнат от обградилите го нападатели, за да му отдели повече внимание. Още един конник се изпречи на пътя му и конят на Алфрей се изправи на задните си крака. Дариг тупна. Щом се свлече на земята, върху него се нахвърлиха поне дузина пешаци. Копията и мечовете им се повдигаха и спускаха с ужасяваща ритмичност.
Алфрей нададе гневен вик. Повали с един удар конника отпред, но щом се огледа, осъзна, че нищо не може да направи за своя спътник. Стиснал зъби, той пришпори коня си и продължи да си пробива път. Съвсем скоро стигна Върколаците, които се сражаваха в самия край на фронтовата линия. Съмняваше се, че ще успеят да се измъкнат.
Зад тях армиите се бяха срещнали в своя първи, могъщ сблъсък.
Началото на сражението беше истинска благодат за орките. Прекалено заети да се избиват едни други, хората изведнъж забравиха за тях. След още няколко трудни минути Върколаците най-сетне си пробиха път от другата страна. Продължиха да препускат с пълна сила през плитката река и по отсрещния бряг.
Койла си позволи да погледне назад едва след като прекосиха реката. Отряд от двайсетина души яздеше след тях. По дрехите им личеше, че са унисти.
— Преследват ни! — извика тя.
— Продължавай да яздиш! — нареди Страк.
Изкатериха отсрещния хълм, зад който се простираше равнина, нашарена от ниски горички. Продължиха надолу. Преследвачите им също прехвърлиха билото, без да се поколебаят и за миг.
От тази страна на долината почвата бе по-мека. Копитата на конете хвърляха цели чимове трева.
Един оръженосец извика уплашено. Всички вдигнаха глави. Три дракона се спускаха към тях откъм бойното поле.
Страк мигом предположи, че са ги пратили да ги търсят. Поведе Върколаците към най-близката горичка — единственото укритие в равнината.
— Главите ниско! — нареди Джъп.
Един от драконите пикира. Гореща вълна ги блъсна в гърбовете. Драконът профуча съвсем ниско над тях и се издигна, за да се присъедини към събратята си.
Когато отново погледнаха назад, Върколаците откриха, че преследващите ги човеци са изпепелени. Обгорените трупове на хора и коне се въргаляха по склона. Няколко човеци, обгърнати в пламъци, тичаха без посока, овладени от ужас и болка. Само трима-четирима от задните редици бяха останали невредими, но гледката на овъглените им другари бе охладила желанието им да преследват орките.
Страк не беше сигурен дали изпепеляването е било преднамерено или случайно. А това никога не беше сигурно, когато ставаше въпрос за дракони. През това време дружината продължаваше да препуска към горичката.
Над главите им се спусна широка, назъбена сянка. Парещият дъх на дракона подпали тревата на няколко метра вдясно от тях. Върколаците отново пришпориха уморените си животни.
Още един дракон се спусна, пляскайки с могъщите си криле. Вятърът, който вдигаше, сякаш ги понесе към гората.
Тъкмо когато навлязоха в горичката, от небето се спусна следващият дракон. Този път пламъците от устата му запалиха короните на дърветата. Върху уморените коне и орките се посипаха горящи клони.
Без да забавят темпото, Върколаците продължиха да навлизат в гората. От време на време през отворите между дърветата виждаха, че летящите чудовища ги следват.
Но след известно време гората неочаквано се сгъсти. Драконите се изгубиха в небето. Дружината забави ход, но продължи да препуска в същата посока. Спряха едва когато зърнаха далечния край на гората. В небето над него се рееха гигантските страховити чудовища. Орките наскачаха от конете и Страк веднага се разпореди да бъдат поставени постове, в случай че нови човешки отряди ги последват отзад. Засега обаче нямаше следа от такива. Без да прибират оръжията, Върколаците зачакаха драконите да се уморят и да си идат.
След като гаврътна на един дъх остатъка в манерката си, Хаскеер започна да се жалва в познатия стил.
— Направо не мога да повярвам, че участвах в подобна лудост!
— И какво друго можехме да сторим? — попита го Койла. — Но се получи, нали?
Нямаше как да не признае, че е права.
Настроението сред останалите войници бе по-скоро тържествуващо. Младите оръженосци бяха толкова възторжени от премеждието, че се наложи Страк да ги сгълчи, за да млъкнат.
Алфрей не беше толкова ентусиазиран. Все още не можеше да прежали загубата на Дариг.
— Ако го бях задържал, може би още щеше да е с нас — повтаряше той.
— Нищо не си могъл да направиш — успокояваше го Страк. — Не се тормози.
— Страк е прав — подкрепи го Койла. — Цяло чудо е, че не дадохме още жертви.
— И ако някой трябва да бъде винен — продължи Страк, — това съм аз.
— Стига сте хленчили и двамата — укори ги Койла. — Точно сега ни трябвате с трезви мозъци.
Страк кимна и изостави темата. Бръкна в джоба си и извади звездата.
— Тази дреболия ни създаде толкова много ядове — поклати глава Алфрей. — Направо ни обърна живота наопаки. Дано си заслужава, Страк.
— Може да е спасението ни от робството.
— Може би да, а може би не. Аз мисля, че по-скоро я използваш като предлог, за да отложим известно време завръщането си.
— Да, и това е вярно.
— Само че времето тече и аз остарявам.
— Живеем във времена на промени. Всичко се мени. Защо да не се променяме и ние?
— Ха, промяна! — присмя се Хаскеер. — Всички тези приказки… за… — Той изведнъж се улови за гърдите и изхриптя. След това краката му се подгънаха и заядливият орк тупна на земята.
— Какво му стана? — подскочи Койла.
Всички се струпаха около него.
— Да не е ранен? — попита Страк.
— Не, не е — заключи Алфрей след кратък преглед. Положи ръка на челото на Хаскеер, после провери пулса му.
— Какво му е тогава?
— Има треска. Знаеш ли какво си мисля, Страк. Да не е лепнал болестта на Меклун.
Неколцина оръженосци отстъпиха изплашено назад.
— И сигурно го е крил от нас, глупакът — добави Алфрей.
— Наистина не е на себе си през последните дни — съгласи се Койла.
— Така е. Всички признаци са на лице. Имам и друго подозрение, което също не е приятно.
— Казвай! — подкани го Страк.
— Хранех известни подозрения относно това, което уби Меклун — призна Алфрей. — Защото раните му не бяха чак толкова лоши, че да не може да се възстанови. Мисля, че се е заразил с болестта, която е изтребила орките в лагера.
— Той въобще не беше близо до нас тогава — припомни му Джъп. — Не е възможно.
— Не. Но Хаскеер беше.
