15.
Моббс беше доволен.
Бяха го освободили от коболдите. След като го спасиха, орките пощадиха живота му, въпреки страховитата си репутация. Ако имаше възможност да избира, би предпочел други пазачи на инструментума, но тези поне, изглежда, бяха твърдо решени да не го предават на Дженеста. От гледна точка на Моббс, това бе по-малката от двете злини. Той се надяваше, че е успял да им внуши, че от по-нататъшните им действия зависят бъднините на всички древни народи. На всичко отгоре се беше сдобил с оригинален документ с неоценима историческа стойност. Може би в края на краищата това премеждие нямаше да се окаже толкова лошо.
През последните няколко дни бе видял твърде много смърт и нещастия и сега всичко, което искаше, бе да се прибере у дома.
Изминаха близо шест часа, откакто орките го бяха придружили до края на гората на Черна скала и му бяха посочили накъде е север. Оставаше само да следва правилната посока, като се движи от дясната страна на гората. Това, което го смути след известно време обаче, бе размерът на тази гора. Краят й все не се виждаше, въпреки че поддържаше доста добро темпо. А може би просто не беше привикнал с подобни неща. Като истински книжник, свикнал да превива гръб над документи в някоя зле осветена стаичка. Предишния път, когато бе минал оттук, беше в плен при коболдите, които го държаха под чергилото на една каруца.
Малко го безпокоеше мисълта, че може отново да се натъкне на коболди. Шансовете му да им избяга не бяха големи, тъй като беше слаб ездач. Краката му дори не достигаха стремената, което бе съвсем нормално за същество от толкова дребна раса. Можеше да се уповава единствено на милостта на боговете.
Но светът си оставаше все същото неспокойно и изпълнено с опасности място. Около час преди залез-слънце той забеляза стълб черен дим в южна посока. Ако ориентацията му беше вярна, идваше откъм Тъкашка ливада. Той продължи да поглежда от време на време нататък. Стълбът се отдалечаваше и издигаше в небето. Чудеше се каква може да е причината, когато забеляза някакво движение вляво.
Местността в тази посока бе хълмиста, с единични дръвчета, чиито семена са били пренесени из голите склонове от вятъра или птиците. Заради тях в началото не можа да различи точно кой или какво се приближава. Приличаше на конен отряд. След малко реши, че са коболди, защото му се стори, че не яздят коне, а киргизили. Изморените му старчески очи не можаха да различават повече подробности и това пробуди страховете му. Можеше само да се надява, че ако продължава в същата посока, ще се размине с тях, без да го забележат.
Но тази надежда се оказа напразна.
Ездачите внезапно смениха посоката и се насочиха към него, като пришпориха животните си. Гремлинът продължаваше да се надява, че не са го видели и случайно са сменили посоката, докато неколцина от тях не излязоха пред него, а други му отрязаха пътя отзад.
Едва тогава видя, че са орки. Завладя го облекчение. Сигурно бяха войниците на Страк, тръгнали да дирят друг от инструментумите. Или може би да го ескортират до по-безопасни места.
Моббс дръпна юздите на коня и спря. Орките се приближаваха в тръс към него.
— Здравейте — махна им той с ръка. — Защо се връщате?
— Да се връщаме ли? — попита един от тях. На скулите си имаше знаци на стотник.
Моббс примигна. Не познаваше този войник, а и никой от останалите не му изглеждаше познат.
— Къде е Страк? — попита той. — Не го виждам.
По лицата им разбра, че е задал погрешен въпрос. Смути се. Един оркски капитан си проправи път през тълпата. Гремлинът и него виждаше за първи път.
— Този ни взе за Върколаците — докладва стотникът и кимна към Моббс. — Спомена Страк.
Делорран се изравни с гремлина и го изгледа отгоре до долу.
— Сигурно всички орки му се струват еднакви — рече той. В гласа му нямаше и следа от дружелюбност.
— Капитане, мога да ви уверя, че…
— Щом знаеш за Страк — прекъсна го капитанът, — значи си срещал Върколаците.
Моббс почувства заплаха. С признанието си се бе озовал в трудно положение. Но нямаше как да го отрече. Докато се колебаеше, капитанът се надвеси над него.
— Срещнал си го, нали?
— Вярно е, че се натъкнах на една група орки — рече Моббс, като подбираше внимателно думите си.
— И какво стана? — попита Делорран. — Разправяхте си спомени? Разговаряхте за техните пътешествия? Или може би им помогна по някакъв начин?
— Не виждам с какво би могъл да им помогне един стар книжник като мен.
— Те не са като нас. Те са изменници! — сопна се капитанът.
— Така ли? — Моббс си придаде учуден вид. — Нямах представа за техния… статут.
— Може би поне имаш представа накъде са се отправили?
— А вие не знаете ли, капитане?
Делорран извади меча. Острието му опря в гърдите на Моббс.
— Нямам време за губене, а ти си лош лъжец. Къде са?
— Аз… не зная…
Острието проби наметалото му.
— Говори, или ще замлъкнеш завинаги!
— Те… споменаха, че може би ще отидат… в Троица — призна неохотно Моббс.
— В Троица. Това унистко гнездо? Знаех си! Какво ти казвах, стотник? Те са не само дезертьори, но и мръсни предатели!
— Ами ако лъже, господарю? — отвърна стотникът, втренчил поглед в Моббс.
— Истината казва. Погледни го само. Още малко и ще се подмокри.
Жегнат от това оскърбление, Моббс се надигна, доколкото можеше, в седлото и се опита да си предаде достоен вид.
Без никакво предупреждение Делорран заби меча в гърдите му.
Моббс изстена и сведе поглед към острието. Делорран го измъкна. От раната рукна кръв. Моббс вдигна очи към капитана на орките. На лицето му се четеше изумление. След това тупна от седлото.
Изплашеният кон подскочи. Стотникът се пресегна и го улови за поводите.
Делорран забеляза кожена торба на седлото, която досега бе скрита от наметалото на гремлина. Той повдигна капака й и започна да рови вътре. Единственото интересно нещо, което откри, бе стар, навит на руло пергамент.
— Виж, това може да има някаква връзка с предмета, който търсим — промърмори той. — Жалко, че не го разпитахме по-внимателно.
Стотникът си помисли, че капитанът изглежда малко смутен. Но това не беше въпрос, който можеше да обсъжда. Премести поглед към сгърченото телце на земята и подметна:
— Вече е късно за това, господарю.
Делорран не долови иронията в гласа му. Беше се загледал в пушеците на хоризонта.
Привечер Върколаците бяха много по-близо до стълба дим, който бе станал бял на фона на черното небе. Съвсем скоро трябваше да зърнат и Тъкашка ливада. От известно време дори разговаряха с приглушени гласове.
— Нещо не е наред там, Страк — подметна Джъп. — Не е ли по-добре да не ходим в Тъкашка ливада?
