— Милейди.
Тя махна на стражниците да си вървят.
— Свободно, Мерсадион.
Дори и да се бе отпуснал, не си личеше по нищо.
— Казаха ми, че сте амбициозен, енергичен и по-добре ориентиран политически от Кустан — поде тя. — Освен това бележите бърз напредък в службата. Това, че сте участвали в доста сражения, също говори добре за вас. Искам обаче веднага да ви припомня — аз ви създадох и аз мога да ви унищожа.
— Ваше величество.
— Какво мислите за Кустан?
— Той беше… от старата генерация, милейди. Не хранех особена симпатия към него.
— Не започвайте кариерата си с половинчати изказвания, генерале, инак ще я приключите бързо. Да чуя истината!
— Той беше глупак, Ваше величество.
Тя се усмихна. Ако Мерсадион я познаваше по-добре, нямаше да си позволи да се успокоява от този факт.
— Изборът ми падна върху вас, защото дочух, че глупостта ви е чужда. В течение ли сте на положението с Върколаците?
— Дружината ли? Зная само, че са изчезнали — предполагам избити или пленени.
— Нищо не знаете. Те са дезертьори — ясно ли е? Освен това са задигнали един предмет, който страшно много ценя.
— Тях ли търси капитан Делорран?
— Да, но и той се изгуби. Познавате ли го добре?
— Не особено, милейди.
— Какво ви е мнението за него?
— Млад, напорист, мрази водача на Върколаците Страк. Отдавна се опитва да го свали от поста. Но като истински орк е готов стриктно да изпълнява заповедите.
— Той наруши отредения от мен срок за издирване. Много съм му ядосана.
— Може би го е направил с основателна причина, милейди. Гореща следа на Върколаците например.
— Прати ми съобщение в подобен смисъл. Добре де, поне засега няма да го включа в списъка на изменниците. Но за мен Върколаците вече са такива. Първата ви задача, генерале, ще бъде и най-важната. Искам да се заемете с издирването им. От огромно значение е да ми върнете реликвата, която ми откраднаха.
— Какво представлява тази реликва, милейди?
— Не е необходимо да знаете нищо освен външното й описание. Имам и други задачи за вас, но ще ги получите по-късно.
— Разбрано, Ваше величество.
— Служете ми вярно, Мерсадион, и аз ще ви възнаградя. Ще получите всички възможни отличия. Но сега искам добре да погледнете своя предшественик. — В гласа й се долови заплаха. — Нека ви е ясно какво ви чака, ако ми измените. Разбрахме ли се?
— Напълно, Ваше величество.
Изглежда той прие нещата добре. Заплахата го бе стреснала, но не прекалено, за да му попречи да действа. Може би най-сетне този ще свърши работа, мислеше си тя. И нямаше да се наложи да го убива така, както смяташе да постъпи със Страк. И с Делорран — когато се върнеше.
Делорран оглеждаше овъглените останки на селцето.
Бяха изгорели не само къщите, но и дърветата и храсталакът наоколо.
Двамата със стотника седяха на конете си, докато оръженосците тършуваха из руините.
— Изглежда Върколаците сеят разруха навсякъде, където се появят — подметна Делорран.
— Смятате, че е тяхна работа ли, господарю?
Делорран изгледа презрително стотника.
— Това не е военна цел. Прилича по-скоро на цивилен лагер.
— Но откъде знаете, че Върколаците имат нещо общо с това?
— Защото следите им водят право тук. Кой друг може да бъде?
Един оръженосец се приближи към тях. Стотникът се наведе да изслуша доклада му, сетне го освободи.
— Труповете в изгорените къщи, господарю — обърна се той. — Всичките са на орки. Все женски и малки.
— И как са били избити?
— Не знаем, господарю. Телата са твърде обгорени.
— Значи Страк и бандата му са изпаднали до там да избиват своите! При това посягат на най- беззащитните.
— С цялото си уважение, господарю… — поде стотникът.
— Да, стотник?
— Причините за смъртта може да са различни. Нямаме доказателства, че Върколаците…
— Доказателствата са пред очите ни. И никак не съм изненадан, като знам на какво е способен Страк. За мен те са изменници. Нищо чудно да са се присъединили към унистите.
— Да, господарю — в гласа на стотника не се долавяше и капчица ентусиазъм.
— Съберете хората си, стотник. Нямаме време за губене. Видяхме достатъчно, за да издирим тези бандити и да ги спрем. Тръгваме веднага!
Не можеха да направят друго за Меклун, освен да пратят духа му на бога на войната и да предадат тялото му на земята.
След като придружиха Моббс до покрайнините на гората на Черна скала, Върколаците се насочиха на югозапад. Избраният път щеше да ги преведе между Тъкашка ливада и Кват — страната на джуджетата. Имаше и по-пряк път през Тъкашка ливада, но с все още пресни спомени от неприятностите, които им бяха създали хората от барикадата, Страк бе решил да не рискува и да избягва човешките селища. Планът му беше да заобиколи Тъкашка ливада и да се насочи към подножието на Карасчукар. Там щяха да свърнат на запад, в посока към Троица. Този маршрут силно удължаваше пътя, но според Страк бе най-безопасен.
Рано привечер зърнаха още едно стадо грифони. Животните се движеха на север, като препускаха с внезапни, насечени подскоци, характерни за техния вид. След около час високо в небето се появи ято дракони, които се рееха далеч на запад. Чудовищата очевидно се наслаждаваха на свободата си в тези смутни и несигурни времена. Те са такива и за орките, помисли си Страк.
Хаскеер, за когото всички тези картини бяха само досадна подробност, не спираше да хленчи.
— Дори не знаем за какво служи тази проклета звезда — мърмореше той непрестанно.
Търпението на Страк се изчерпваше, но той намери сили да отговори с привидно спокойствие:
— Знаем, че Дженеста я иска, което ни дава известно предимство. Повече засега не ти е нужно.
Но това не бе достатъчно за Хаскеер.
— И какво ще правим като открием втората звезда? Ами останалите три? Къде ще ги търсим? С кого ще се съюзим, когато всички се обърнат срещу нас? Как да…
— О, богове! — избухна Страк. — Престани да ми казваш какво не можем да правим! Съсредоточи се върху онова, което можем.
— Това, което
— Страк, не знам защо му позволи да остане — отбеляза Койла.
— И аз взех да се чудя — въздъхна той. — Може би защото не ми се щеше да разпускам дружината. А и въпреки всичко този негодник е добър войник.
— И скоро може пак да ни потрябва — намеси се Джъп. — Погледнете!
Стълб черен дим се издигаше от посоката, в която бе Тъкашка ливада.
