— Богове! — прошепна Страк. — Когато го попитах, каза, че не е докосвал труповете. Сигурно ме е излъгал.
— Щом Хаскеер се е заразил пръв и е предал болестта на Меклун — разсъждаваше на глас Койла, — възможно ли е да е заразил и други от нас?
Сред дружината се разнесоха неспокойни възгласи.
— Не е задължително — отвърна Алфрей. — Меклун беше слаб заради раните си и възприемчив към зарази. Ако някой друг беше заразен, досега щеше да е проявил някакви симптоми. Някой да се чувства зле?
Всички присъстващи поклатиха енергично глави.
— От малкото, което ни е известно за тези човешки болести — продължи Алфрей, — най-голямата опасност от заразяване е през първите четирийсет и осем часа.
— Да се надяваме, че си прав — въздъхна Страк и сведе поглед към Хаскеер. — Дали ще прескочи трапа?
— Той е млад и силен. Това помага.
— Какво можем да направим за него?
— Нищо, освен да лекуваме треската и да му осигурим покой.
— Нов проблем — рече Койла.
— Да — съгласи се Страк. — Точно сега само това ни липсваше. — Като си спомня какво предлагаше за ранените… Помните ли как предложи да постъпим с Меклун?
— Да. Каква ирония!
— Е, какво решаваш, капитане? — попита Джъп.
— Ще се придържаме към първоначалния план. — Той посочи драконите в небето. — Веднага щом изчезнат, поемаме отново към Троица.
Изминаха няколко часа, преди небето да се изчисти.
След като прелетяха безброй пъти над гората, драконите най-сетне отлетяха на север. Страк нареди да нагласят Хаскеер на седлото на коня му и назначи един оръженосец да го придружава. После дружината потегли към Троица. Страк предполагаше, че с това темпо ще бъдат там след ден и половина. Стига да не срещнеха непреодолими пречки.
Сега, когато Тъкашка ливада остана зад тях, вече можеха да поемат право към целта. Но тъй като се намираха далеч на юг, в онази част на Марас-Дантия, където хората се бяха укрепили здраво, трябваше да се придвижват предпазливо. Където беше възможно, се прокрадваха през горички и храсталаци и избягваха тесните долини и клисури, така подходящи за клопки. Колкото по на юг се придвижваха, толкова по-често се натъкваха на следи от човешко присъствие.
Сутринта на втория ден стигнаха малка гора, която бе изсечена почти напълно. По-голямата част от трупите бяха откарани, но имаше и немалко, оставени да гният. Някои от дънерите вече бяха обрасли с мъх и горски гъби. Което означаваше, че сечта бе приключила преди месеци.
Орките се дивяха на това безсмислено унищожение и на усилията, които са били положени, за да бъде извършено. Но същевременно станаха още по-предпазливи, защото си даваха сметка, че опустошение с подобни размери е сторено от множество ръце.
Само след няколко часа откриха за какво са били предназначени изсечените дървета.
Стигнаха една река, която се виеше на югозапад, към Карасчукар. Тръгнаха по поречието й, защото реките бяха най-лесното средство за ориентация. Скоро след това забелязаха, че водата става мътна и непрозрачна. Откриха защо, когато свиха зад следващия завой.
Тук реката се разширяваше, превръщайки се в езеро, което бе заляло много акри от равнината. Коритото й бе запречено от масивен дървен бент, скован от трупите на изсечената горичка. Бентът будеше в тях едновременно възхищение и гняв. По-висок от най-високите борове, той представляваше стена с дебелина шест дървесни ствола и дължина колкото хвърлей на умел лъконосец. Трупите бяха подредени изключително точно и пристегнати с дебело и яко въже. За по-голяма стабилност бентът бе укрепен със забити в дъното на езерото подпори.
Най-странното бе, че наблизо не се виждаха никакви хора. Тъй като дружината препускаше без почивка от предния ден, Страк нареди да направят лагер и разпрати съгледвачи.
След като отдели известно време на Хаскеер, чиято треска се бе засилила, Алфрей се присъедини към останалите, за да решат какво да правят.
— Препречването на реката сигурно означава, че сме близо до Троица — поде Страк. — Навярно езерото им трябва за нуждите на населението.
— Освен това показва, че хората тук са могъщи — поклати глава Алфрей. — Иска се голяма сила, за да се извърши подобно нещо.
— Под сила разбираш работната ръка, която са използвали, предполагам — рече Страк. — Следователно хората от Троица са не само добре организирани, но и многобройни.
— И въпреки това те игнорират магичните сили, на които са навредили, като са променили посоката на реката — подхвърли Джъп. — Дори аз усещам негативната енергия, която се е породила тук.
— Аз пък усещам един друг проблем — намеси се Койла. — Троица е фанатична унистка крепост. Казват, че се отнасяли с омраза към древните народи. Как, по дяволите, ще се опитаме да вземем звездата? Страк, не ти ли се струва, че сме тръгнали на самоубийствена мисия?
— Още не съм решил какво ще правим. Но засега ще се придържаме към неизменната военна тактика — първо ще се приближим, доколкото можем, след това ще намерим укритие и ще преценим обстановката на място. Все трябва да има някакъв начин, макар засега да не знам какъв точно.
— Ами ако няма? — попита Алфрей. — Ако не успеем да се доближим до града?
— Тогава ще измислим нещо друго. Може дори да се опитаме да преговаряме с Дженеста и да й предложим звездата в замяна на нашата амнистия.
— Да бе, как пък не! — подметна скептично Койла.
— А може това да е началото на нов живот за нас — като орки извън закона. Каквито, да си кажем правичката, вече сме.
Джъп имаше угрижен вид.
— Не ми звучи много успокояващо, капитане.
— Ами да се постараем да излезем от това положение. Искам всички да си починете добре. След час потегляме за Троица.
17.
Съгледаха Троица късно следобед.
Скрити в една горичка, озъртащи се тревожно за патрули, Върколаците впериха погледи към разположеното в далечината човешко селище. Градът бе заобиколен от висока стена с щръкнали на равни разстояния бойници. Зад него се издигаха върховете на Карасчукар, въздухът над които трептеше, подгряван от топлите течения, пробуждани в недрата на Киргизилската пустиня отвъд.
Добре отъпкан път водеше към висок портал, който служеше за главен вход на Троица. Вратите бяха затворени. Извън градските стени се ширеха ниви, които достигаха почти до горичката, където се спотайваха Върколаците. Но житото в тях изглеждаше повехнало и болнаво.
— Сега вече знаем за какво им е трябвала водата — рече Койла.
— Само дето май не им помага особено — отвърна Джъп. — Погледнете каква бедна реколта. Тези човеци са наистина глупави. Не могат да осъзнаят, че като разрушават магичните запаси в недрата, вредят и на себе си.
— Страк, как, по дяволите, ще се приближим? — поиска да знае Алфрей. — А какво остава да влезем вътре?
— Може да извадим късмет. Все още не сме видели нито един човек. Сигурно повечето са заминали
