— Добре. Но вземи Койла да ти пази гърба.
Двамата запълзяха към набелязаната жертва. Останалите можеха само да ги наблюдават, като в същото време държаха под око и другите работници.
Малко след това самотното джудже ненадейно се изгуби от погледите им. Чу се кратък шум от сборичкване. Миг по-късно на мястото му се появи Джъп, който продължи да крачи към чакащите каруци.
Орките го следяха зорко, готови да се намесят, ако нещата не потръгнат според очакванията им. Джъп вървеше с безгрижна походка.
— Страшно го бива за тези неща! — подхвърли с нескрито възхищение един от оръженосците.
Храстите се раздвижиха и от тях изпълзя Койла.
— Стигна ли вече? — попита тя.
— Почти — отвърна Страк.
Джъп излезе на откритото при езерото, където вече се бяха събрали десетина джуджета. Това бе най-рискованият момент и първото изпитание за плана им. Но нито джуджетата, нито кочияшът му обърнаха внимание. Само след няколко минути керванът потегли. Джъп бе в една от каруците, натъпкан при останалите джуджета.
Орките го изпроводиха с угрижени лица. Оставаше им само да се молят маскировката му да се окаже трайна.
Каруците се отдалечаваха, без да спират. Единствено плющенето на камшиците отекваше надалеч.
Най-сетне и последната каруца се скри. Докато я изпровождаха с поглед, орките забелязаха, че тази сутрин на полето бяха излезли повече хора от вчера. Отново бяха предимно жени, но сега пазачите бяха повече.
Върколаците започнаха да се прокрадват към Троица, следвайки отдалеч каруците. Както и предния ден, когато керванът наближи портите, по бойниците се появиха стражници. Чуха се викове, сетне вратите се разтвориха. Каруците влязоха. Облечени в черно мъже изтичаха да затворят вратите.
Звукът от затръшването им бе като съдбоносен гонг.
Страк се надяваше той да не оповестява края на Джъп.
18.
Градските порти се затръшнаха зад Джъп.
Тъй като нямаше какво да прави, той се заоглежда. Първото, което видя, бяха дузина стражници, облечени с черни униформи и въоръжени до зъби.
Що се отнася до Троица, градът бе построен почти като военен лагер. Във всеки случай разположението му би задоволило и най-педантичния военачалник. Всички къщи бяха подредени в редици. Някои от тях бяха дървени, други каменни, със скосени покриви и масивни подпори. Имаше и по-големи, продълговати постройки, които наподобяваха казарми, със стени от надлъжно сковани греди. Улиците бяха прави като стрели. Дори и оскъдните дръвчета бяха насадени в права линия.
Виждаха се човеци — мъже, жени и деца, които щъкаха във всички посоки, всеки тръгнал по работа. Подобно на стражниците, мъжете бяха облечени в черни дрехи. Одеждите на жените и децата, макар и разноцветни, също не се отличаваха с изящни кройки.
Джъп още не беше завършил огледа, когато каруцата спря и джуджетата наскачаха на калдъръма. През целия път почти не бяха разговаряли помежду си. Ето че наближаваше вторият момент на истината. Сега щеше да разбере, дали хората разполагат със списък на работниците. Ако е тъй, очакваха го крайно неприятни последствия.
Съвсем според настроенията, които навяваше този вманиачен на тема симетрия град, джуджетата бяха строени в няколко редици на площадчето. След това, за огромно облекчение на Джъп, покрай редиците преминаха неколцина надзиратели, които ги изброиха, като сръгваха всеки един от тях с пръст в гърдите. Човекът, който броеше редицата на Джъп, мърдаше съсредоточено устни и въобще не му обърна внимание.
Джъп още се чудеше какво ще последва, когато при вратата на една от постройките, наподобяващи казарми, настъпи суматоха. На входа се появи мъжът, когото вчера бяха видели в една от каретите и за когото бяха предположили, че е Кимбал Хоброу.
Очите му бяха все тъй студени и пронизващи, лицето — безизразно и неприветливо. Джъп предположи, че е на средна възраст според човешките представи, макар че не беше никак лесно да се правят подобни преценки, когато ставаше въпрос за друга раса. Някои разправяха, че съществувала формула за изчисляването на възрастта при хората, подобна на тази при котките и кучетата, но точно сега Джъп не можеше да си я спомни.
Но без съмнение човекът притежаваше харизматична външност. Излъчваше власт, сила и стаена заплаха.
Заселниците се смълчаха и се отдръпнаха да му сторят път. Той се приближи до спрялата отпред карета и се покатери на седалката. След това се извърна и огледа бавно джуджетата. Джъп почувства, че се свива под пронизителния му поглед.
Хоброу вдигна ръка в жест, нареждащ пълно мълчание, макар че и без това на площада не се чуваше нито звук.
— Аз съм Кимбал Хоброу! — обяви той. Гласът му бе нисък и дрезгав, твърде мощен за слабото тяло, в което се пораждаше. — Някои от вас са нови тук — добави той.
Джъп се зарадва да го чуе. Това улесняваше положението му.
— Тези, които са идвали и преди, вече са чули това, което ще ви кажа. Но си заслужава да го повторя. Ще правите каквото ви се казва и нито за миг няма да забравяте, че сте само гости, допуснати в крепостта, за да могат хората да се заемат с по-важни дела.
«Сигурно ще ни карат да рием тор — помисли си Джъп. — Ама че майтап!»
Хоброу огледа слушателите си, сякаш им даваше време да възприемат чутото.
— Има някои неща, които са позволени тук, и други — които са забранени — обяви той. — Можете да работите здраво върху възложените ви задачи. Позволено ви е да изразявате уважение към надзирателите. Позволено ви е да се прекланяте пред онези, които са били създадени по образ и подобие на Върховния Творец.
«Толкова по въпроса за моркова — рече си Джъп. — Да чуем за тоягата.»
— Не позволяваме леност, безочливост, неподчинение, разпуснатост и груб език. Не толерираме употребата на алкохол, пелуцид или други упойващи средства. Нямате право да заговаряте гражданите, ако те първи не ви заговорят, и трябва да се подчинявате безпрекословно на всяка издадена от тях заповед. През цялото време ще спазвате порядките и законите на нашия град, които са и закони на Твореца. Нарушителите ще бъдат наказвани. Също като Върховния Творец, аз мога да отнемам това, което съм дал.
Той плъзна стоманения си поглед по джуджетата. Джъп забеляза, че малцина посмяха да срещнат очите му. Той самият се опита да ги избегне, за да не привлича внимание.
Хоброу повдигна шапката си, разкривайки изненадващо черна коса, прошарена от сребристи кичури.
— А сега да се помолим за успешна работа — рече той.
Джъп погледна крадешком останалите. Джуджетата, които имаха шапки, също ги бяха свалили. Следвайки примера им, той сведе глава, чувствайки се като глупак. Нямаше представа защо трябва да се прави това. Не му се беше налагало да прибягва до подобен подход, когато разговаряше с боговете. Едва ли от местоположението на шапката му зависеше дали боговете ще го чуят, или не.
— О, Всевишни, който си създал всичко на този свят — поде Хоброу. — Смирено просим да приемеш молитвите ни. Благословени да са усилията на тези нисши създания, о, Господи, и ни помогни да ги
