— Дори да успеем да те вкараме — рече Страк, — какво смяташ, че ще направиш?
— Ще събера информация. Ще разузная какво е разположението на постовете. Може да разбера как да се доберем до звездата.
— Ако Моббс е прав и тя е в града — припомни му Койла.
— Няма да разберем, докато някой от нас не влезе вътре.
— Джъп, не знаем нищо за стражата и патрулите — рече Страк. — Ами ако познават по лице джуджетата?
— Или те се знаят помежду си? — вметна Койла. — Как ще се държат към някой непознат?
— Не съм твърдял, че няма да е опасно — сви рамене Джъп. — Сигурен съм обаче, че хората не познават джуджетата. Те се отнасят с презрение към древните народи. Не виждам защо ще си правят труда да различават лицата ни.
— Това е рисковано предположение — намръщи се Койла.
— Готов съм да поема риска. Що се отнася до самите джуджета, мисля, че там ще се справя. Нали знаете, че нашата раса се състои от четири различни племена. А тези джуджета бяха с различен произход.
— Как разбра? — вдигна вежди Страк.
— Много просто — по дрехите. По кърпите на вратовете — те бяха с различни цветове, а също и по жакетите. Всяко племе има свой начин на обличане.
— А как се облича твоето племе? — попита Койла.
— Както и да е, аз не съм облечен така. Махнах всичко излишно, когато отидох на служба при Дженеста. Тъй че за тях ще е по-трудно да разберат от кои съм. Но аз мога да ги определя веднага.
Страк все още го гледаше със съмнение.
— Твърде много «ако» и «може би», Джъп.
— Така е, само дето още не съм споменал най-големия проблем. Няма начин да не броят колко джуджета излизат и колко влизат.
— Което означава, че не можем да те смесим с групата.
— Точно така. Трябва да бъда разменен с някой от тях.
Койла го погледна присмехулно.
— И как предлагаш да го направим?
— Честно казано, нямам понятие. Но ако успеем, има няколко фактора в моя полза. Първо, не смятам, че едно ново лице ще предизвика подозрения, тъй като джуджетата са събрани от различни племена. Второ, човеците не могат да ни различават един от друг. Това важи и за другите древни раси, както знаете.
— Е, и? — подкани го Койла.
— Хората няма да очакват, че зад стените се е промъкнало враждебно джудже.
Страк поклати бавно глава.
— Джъп, не ме разбирай погрешно, но твоята раса има репутацията… да се носи, накъдето духа вятъра, ако ме разбираш. Хората знаят, че джуджетата се сражават на всички страни.
— Не ме обиждаш, Страк. Отдавна съм престанал да се извинявам за постъпките на сънародниците си. Нека да кажем тогава, че не биха очаквали едно-единствено враждебно джудже да се промъкне в крепостта. Помни, че хората са като нас — виждат само онова, което искат. Те използват джуджетата. Аз съм джудже. Да се надяваме, че с това въпросът се изчерпва.
— Да се надяваме… — повтори като ехо Койла. — Хората са негодници, но не са малоумни.
— Знам.
— А какво ще направиш с татуировките на лицето си? Имаш бойни отличия.
— Корен от гарва. Мачка се във вода и се добавя малко глина за цвят. Ще се боядисам и никой няма да разбере.
— Освен ако някой не се вгледа внимателно — рече Страк. — Много станаха рисковете.
— Зная. Но по принцип съгласен ли си с плана?
— Да, просто защото не виждам друг начин.
Джъп се засмя.
— Добре де — намеси се Койла. — Останаха още няколко подробности. Като например как ще те разменим с някое от джуджетата?
— Предложения? — попита Страк.
— Да. Джуджетата се изкарват всеки ден на работа. Ще устроим засада на една от каруците и в суматохата Джъп ще се вмъкне.
— Не. Опасно е и ще събудим подозренията на човеците.
— Прав си — съгласи се Койла. — Май няма да стане. Ти какво предлагаш, Джъп?
— Ами… единственото, което ми идва на ум, е да отидем при източника на джуджета. Искам да кажа, трябва да има някое място, откъдето идват, и мога да се обзаложа, че не е далече. Някое селце например.
— Виж, в това има логика — съгласи се Страк. — За да го открием, ще трябва да проследим каруците следващия път, когато излязат.
— Точно така. Но ще го направим без конете. Добре, че каруците са бавни.
— Остава само да се надяваме, че селцето наистина е близо — рече Страк. — Койла, върни се при другите и им разкажи какво е станало. След това доведи неколцина оръженосци. Ще чакаме тук следващата поява на каруците.
— Разбираш, че тази идея е направо безумна, нали? — попита го тя.
— И така да е, вече взе да ни става навик. А сега тръгвай.
Тя се подсмихна и изчезна сред житата.
Каруците с джуджетата се появиха отново по здрач. Този път нямаше и следа от каретата.
Страк, Койла, Джъп и двама войници изчакаха керванът да мине покрай тях, след това го последваха, като се прикриваха в нивите. Не след дълго обаче житата отстъпиха място на голи поляни и се наложи да проявяват цялата си изобретателност, за да не бъдат забелязани. За щастие каруците наистина се движеха бавно. По някое време напуснаха павирания път и се заклатушкаха през полето. Орките продължиха да следват кервана още две мили в посока към Калипарския залив. Тъкмо когато Страк започна да се безпокои, че ще стигнат чак до брега на залива, каруците свиха към едно малко езеро и спряха.
Спуснаха задните прегради и джуджетата заизскачаха. После се разпръснаха на малки групи в различни посоки.
— Това трябва да е място за среща — отбеляза Страк.
— Така е, навярно събират работна ръка от цялата околия — съгласи се Джъп. — Още по-добре за нас. Никой няма да забележи, ако един от тях изчезне.
След като описаха кръг, каруците потеглиха обратно за Троица. Освободени от товара, те се движеха значително по-бързо. Орките продължиха да се спотайват в храсталаците. Недалеч от тях минаха няколко джуджета.
— Дотук добре — отбеляза Страк. — Ще чакаме до сутринта, когато ще дойдат да ги вземат.
Той разпредели смените за нощната стража.
Нощта премина без произшествия.
Малко преди зазоряване към поляната отново започнаха да се стичат джуджета. Джъп завърза на врата си захабена червена кърпа — знак на едно племе от затънтен край. След това намаза боята по бузите си, за да скрие татуировките. Страк се боеше, че крайният резултат няма да е убедителен, но се оказа, че греши.
— Сега ни трябва някой подходящ работник — рече той. — И да е достатъчно далеч от езерото.
Всички се заоглеждаха за възможен кандидат. Един от оръженосците побутна Страк и посочи едно самотно джудже, което крачеше през тревата вдясно от тях.
— Аз ще го направя — надигна се Джъп.
Страк се опита да го спре.
— Трябва да съм аз, Страк. Сигурно разбираш защо.
