въздигнем над тяхното невежество и глупост. Благословени да са усилията и на нас, Избраниците, които най-добре служим на волята Ти, Всевишни. Дай ни сили за отредената ни мисия, Господи. Ние сме инструментите на Твоя гняв. Позволи ни да бъдем Твоя меч и Твоя щит срещу неверниците и нечестивците. Опази чиста расата ни и порази без милост нашите и Твоите врагове. И ни направи, о, Господи, безмерно благодарни за даровете, с които не спираш да ни отрупваш.
Без повече думи Хоброу си сложи шапката, слезе от каретата и се прибра в сградата, откъдето беше излязъл. Последваха го неколцина помощници.
— Този нещо ми се видя сърдит — обърна се Джъп към джуджето до него.
Мрачният му съсед игнорира забележката. Той само огледа Джъп от главата до петите, но без прекомерно любопитство.
«Ще ми хареса това местенце» — помисли си Джъп.
Един стражник, или надзирател, както Джъп вероятно трябваше да го нарича, зае мястото на Хоброу на капрата. Зад него се наредиха още надзиратели.
— Вие, новите, останете, за да получите разпореждания — рече той. — А тези от вас, които си знаят задълженията, да тръгват на работа.
Повечето от джуджетата се разпръснаха в различни посоки.
— И да се върнете преди здрач! — извика подире им мъжът.
Останаха Джъп и още четири джуджета. Сега, когато не беше скрит в тълпата, той се почувства беззащитен. Джуджетата се струпаха около надзирателя и Джъп побърза да ги последва.
— Чухте думите на господаря — рече им надзирателят. — Постарайте се да ги спазвате. Защото в Троица знаем как да наказваме непокорните — добави той заплашително. След това надникна в един тефтер. — Трябват ми трима за строежа на централния площад. Ти, ти и ти — той посочи избраниците. — Последвайте го.
Един от помощниците им даде знак да тръгнат с него.
Мъжът погледна отново в тефтера.
— Един за изкопаване на нова помийна яма на южната страна.
Джъп вече бе сигурен, че с неговия късмет точно той ще е избраникът.
— Ти.
Надзирателят посочи другото джудже, което никак не сияеше от щастие, когато се отправи след помощника.
Останал последен, Джъп се притесни. Мина му през ума, че може би са го разкрили по някакъв начин и му готвят клопка. Надзирателят втренчи тежкия си поглед в него.
— Ти ми изглеждаш як — рече той.
— А-а, да, тъй си е.
— Наричай ме «господарю» — информира го с леден тон надзирателят. — За теб всички човеци сега са «господари».
— Да… господарю — поправи се Джъп, опитвайки се да потисне надигащата се в гърдите му неприязън. Надзирателят отново погледна в тефтера.
— Работна ръка за пещта на ботаническата градина.
— На кое? — попита Джъп и побърза да добави: — Господарю.
— На парниците. Отглеждаме растения, които се нуждаят от топлина. От теб ще се иска да помагаш при пещта… — Той махна с досада. — Ще ти обяснят на място.
Джъп тръгна с помощника, на когото го бяха поверили. Мъжът бе от мълчаливите, а и джуджето не гореше от желание да подхваща разговори. Беше се надявал, че работата ще му осигури възможност да обикаля наоколо и да шпионира. Засега обаче не бе ясно какво го чакаше. Съдейки по строгия ред, който цареше зад градските стени, едва ли щеше да постигне много. В най-добрия случай щеше да се прибере при другарите си с мазоли по ръцете. В най-лошия щеше да изгуби главата си.
Като вървеше на няколко крачки след помощника, Джъп прекоси една права улица и няколко постройки, които му изглеждаха съвършено еднакви. В дъното на улицата свърнаха по друга, която бе досущ като първата. Джъп започна да се озърта объркано.
Свиха отново. Този път най-сетне забеляза ориентир — най-високата сграда на Троица, която бе видял отдалече. Издигаше се с четири или пет етажа над останалите постройки и стените й бяха от гранитни плочи.
Бе впечатлен и от масивните порти на сградата, над които имаше грамаден овален прозорец. Най- забележителното в него бе стъклото. Джъп бе виждал стъкло само веднъж досега, в двореца на Дженеста, но знаеше, че това е рядък и скъп материал, чието производство е много сложно. Стъклото на този прозорец обаче бе синкаво, а в средата му бе изрисуван типичен унистки мотив. Джъп предположи, че то има култово значение. Помощникът забеляза втренчения му поглед и го подкани да върви. Джъп си придаде безразлично изражение и продължи.
Докато вървяха, си каза, че ще трябва да приключи със задачата си до вечерта. На другия ден сигурно вече щяха да знаят за изчезналото джудже или пък щяха да открият тялото му в храстите. А тогава часовете му щяха да са преброени.
Подминаха храма, свиха отново и се озоваха пред друга голяма и причудлива постройка. Беше по- ниска от храма, но доста по-странна на вид. Външните й стени, изградени от квадратни червеникави камъни, бяха на височината на Джъп. Над тях се издигаше преграда от прозрачно стъкло, затворено в дървени рамки, които се срещаха на плоския покрив. Цялата постройка имаше правоъгълна форма, а стъклото бе замъглено и влажно отвътре. Джъп едва различаваше през него неясни тъмнозелени очертания.
От едната страна постройката завършваше с каменна къщичка, която нямаше стъклен похлупак. Помощникът се насочи към нея.
Още на вратата ги посрещна гореща вълна.
Джъп забеляза, че от вътрешната страна няма никакви прегради между къщичката, в която бяха влезли и така наречения разсадник. Вътре бе влажно. Парникът буквално гъмжеше от растения — малки и големи. Бяха подредени в саксии по пода и рафтове по стените. В едни имаше цветя, в други — малки храсти или дръвчета. Повечето му бяха абсолютно непознати.
В къщичката, в която бяха влезли, имаше три високи тухлени пещи. И в трите горяха огньове. Пред всяка имаше купчина цепеници и от онези черни камъни, които човеците използваха, за да подхранват пламъците. Ето още един начин, мислеше си Джъп, с който човеците изтощават земята.
Над решетките, с които бяха захлупени пещите, стърчеше широка пръстена тръба, от която излизаше дим. Тръбата правеше завой и навлизаше през отвор в стената в откритата част на парника.
Джъп веднага схвана с каква цел е направено всичко и се възхити, на инженерните способности на хората. Не знаеше само защо е било необходимо да си правят труда.
В помещението имаше две джуджета, едното хвърляше с лопата черни камъни в пещите, другото подаваше цепеници. И двете бяха сърдити и плувнали в пот. Имаше и един човек, който седеше в широко кресло близо до вратата, колкото се може по-далече от топлината. Когато Джъп и помощникът влязоха, той се надигна и поздрави:
— Здравей, Стърлинг.
— Здравей, Истуан. Водя ти един новак — отвърна помощникът и посочи небрежно Джъп.
Истуан не си направи труда да го погледне.
— Тъкмо на време — изръмжа той. — Тези двамата не успяват да поддържат температурата.
Стърлинг кимна, махна с ръка и си тръгна.
— Отзад има водни резервоари — обясни пренебрежително Истуан. — Те захранват тръбата над пещите. Водата трябва да е гореща постоянно, за да са доволни растенията.
— Какви са тези растения, господарю? — попита Джъп.
Истуан го погледна стреснато, сякаш го бе заговорило домашно животно. Сетне на лицето му се изписа подозрение.
— Не е твоя грижа. От теб се иска само да не позволяваш на температурата да спада. Ако се провалиш, ще те нашибам с камшик.
— Да, господарю — отвърна Джъп и си придаде уплашен вид.
— Задачата ти е да попълваш запасите от въглища, да следиш нивото на водата в резервоарите и да
