заместваш другите двама, когато окапят. Разбрано?
Джъп кимна.
— А сега хващай лопатата и отивай за въглища. Ето там има. — Надзирателят му посочи една врата.
Тя водеше към вътрешен покрит двор. Там имаше малка планина от цепеници и две дървени каци, пълни с вода. Джъп се захвана за работа.
Натоварването бе изтощително, а и никой от тримата не беше склонен да подхваща разговори. Джъп скоро се примири с враждебното мълчание, което цареше в парника.
След около час надзирателят се надигна и се протегна.
— Отивам да докладвам как върви работата — уведоми ги той. — А вие продължавайте и не се мотайте!
Веднага щом човекът излезе, Джъп се опита да поговори с другите джуджета.
— Какви странни растения… — поде той.
Единият сви безразлично рамене. Другият дори не си направи труда да го погледне. И двамата мълчаха.
— Не бях виждал такива досега — упорстваше Джъп. — Изглежда не са зеленчуци.
— Това са някакви билки — отвърна най-сетне първото джудже. — За отвари…
— А, така ли било? — Джъп се приближи към едно от растенията.
— Не можеш да влизаш вътре! — извика му другото джудже. — Забранено е.
Джъп разпери ръце послушно.
— Добре де. Интересно ми беше.
— Няма какво да ти е интересно. Работи и не задавай въпроси.
Джъп се върна при купчините. Отново настана мълчание. Още щом влезе, надзирателят нареди на Джъп да провери как е налягането на парата и нивото на водата в резервоарите.
Оказа се, че е време да бъдат напълнени, което пък означаваше, че надзирателят и двете джуджета трябваше да идат за още вода. След като предупреди Джъп да поддържа огньовете и в трите пещи, човекът излезе заедно с джуджетата.
Щом напуснаха помещението, Джъп отиде да разгледа растенията. Все още не можеше да разпознае никое от тях. Но това не беше изненадващо, тъй като никога не се бе интересувал от подобни неща. Реши да откъсне няколко листа, за да ги покаже на другарите си. След като избра на посоки три от растенията, той внимателно откъсна от тях по едно листо. Скри ги в ботушите си, защото се сети, че може би на излизане от града ще ги претърсят.
Като свърши с това, върна се при пещите, зареди ги отново с цепеници и въглища, отиде до вратата, отвори я и надзърна на улицата. Наоколо не се виждаше никой. Джъп прекрачи прага.
По пътя към парника бе видял други джуджета да вървят сами по улиците — вероятно изпълняваха поръчения или носеха послания. Ето защо си придаде делови вид.
Вече беше решил накъде да върви, макар че планът му бе рискован. Смяташе, че ако звездата се намира в града, най-вероятно ще е някъде в храма. Изглеждаше логично, като се имаше предвид фанатизмът на унистите.
Отправи се натам.
Не беше необходимо да му обясняват, че джуджетата са нежелани гости в светите места на човеците. Нито че наказанието за подобно престъпление ще бъде сурово. Но не виждаше смисъл да рискува главата си, като прониква в Троица, а сетне да се спотайва, без да предприема каквото и да било.
Както и по-рано, вратите на храма бяха затворени. Но вътре сигурно имаше хора. Сградата бе толкова голяма, че можеше да побере цяла тълпа.
Той си пое дъх, приближи се до портата и натисна дръжката. Вратата се отвори и той надзърна. Храмът беше празен и Джъп се шмугна чевръсто вътре.
Намираше се в просторна зала, мебелирана семпло, но с вкус, който граничеше дори с елегантност. За последното допринасяше богатата употреба на дървен материал. Първото, което видя, бяха редовете пейки, подредени пред най-обикновен на вид олтар. Таванът бе висок и сводест.
Отново се вгледа в овалния прозорец над вратата, който, оказа се, имаше двойник над олтара. Стъклата на втория прозорец бяха кървавочервени и там също бе изрисуван познатият унистки символ. Падащата отвън светлина преминаваше през него и оформяше две пресечени черти върху дъсчения под.
Джъп заобиколи пейките и се приближи към олтара. Той бе скромен — върху обикновено бяло платно бяха подредени метален унистки символ, два дървени свещника и сребърна чаша. Както и кутия с прозрачни стъклени стени.
Звездата лежеше в кутията.
Джъп бе предполагал, че ако въобще открие втория инструментум, той ще е досущ като първия. Беше вярно, но само донякъде. Тази звезда беше със същите размери и форма. Но докато другата бе с пясъчен цвят, тази бе зелена и лъчите й бяха пет, а не седем. Освен това бяха подредени по различен начин.
Джъп се поколеба. Инстинктът го подканяше да строши стъклената кутия, да сграбчи звездата, а след това да потърси някакъв начин да се измъкне от града. Здравият разум му нашепваше, че това е прибързан ход, който вероятно ще го доведе до гибел.
Решението му бе отложено заради гласовете, които неочаквано се разнесоха отвън. Поне неколцина човеци се приближаваха към вратата. Джъп се огледа, но не видя друг изход. Нямаше и къде да се скрие, освен под олтара. Шмугна се там тъкмо когато вратите се разтвориха.
Проснат на пода, той надзърна внимателно между подпорите.
Видя Кимбал Хоброу, който тъкмо си сваляше шапката. Придружаваха го двама също толкова навъсени и сериозни мъже. Те заобиколиха пейките и за миг Джъп си помисли, че идват за него. Сви юмруци, твърдо решен да не се даде без бой.
Но мъжете спряха на няколко крачки от олтара и седнаха на първия ред. Следващата мисъл на Джъп бе, че се готвят за някакъв религиозен ритуал. Оказа се, че и този път греши.
— Тадеус, как стои въпросът с водата? — попита Хоброу.
— Всичко е готово. Ако се наложи, още днес можем да преминем на собствени запаси.
— А смесите? Ще се разтворят ли във водите, без да бъдат открити?
— Пуснем ли ги вътре, ще се стопят, сякаш ги няма. Докато не подействат, разбира се. След два дни ще направим последен опит.
— Погрижете се за това. Не искам повече отлагания.
— Да, господарю.
— Вземи го присърце, Тадеус. Планът на Всевишния се развива добре. Нека първо успеем тук, а сетне ще разпространим мора и по-надалеч. Близо е часът за избавлението на нашата раса, братя мои. И не само от заразата на пантеонистите.
Джъп нямаше представа за какво говорят, но чутото хич не му се понрави.
Изведнъж Хоброу се изправи и пристъпи към олтара. Джъп замръзна. Не виждаше Хоброу, но имаше чувството, че той разглежда звездата или може би я е взел в ръце. Джуджето въздъхна мислено, когато фанатикът се обърна към спътниците си.
— Не бива да забравяме, че кръстоносният поход срещу Прокоп също е от голямо значение. Как са силите ни на този фронт, Калверт?
Джъп наостри слух, чул да се споменава родината на тролите.
— Битката при Тъкашка ливада се състоя в неподходящ момент — отвърна запитаният. — Тя ни забави в изпълнението на плана. Ще минат няколко седмици, преди да съберем достатъчно хора.
Хоброу не беше доволен.
— Не бива да чакаме. Онези неверници държат нещо, което по право е наше. Ще разгневим Господ със забавянето.
— Но, господарю, не бива да преминаваме към открити враждебни действия, преди да разполагаме с необходимата сила. Инак може да се случи непоправимото.
— В такъв случай докарайте още нечовеци, за да освободят хората от работа. Нека нищо не застава
