— И като си помислиш само колко струва!
— Какво ще кажете да го пробваме? — предложи обнадеждено Джъп.
— Няма нищо лошо, капитане — подкрепи го Хаскеер. — Не заслужаваме ли поне мъничко, след като изпълнихме задачата?
— Ами, знам ли…
Койла имаше замислен вид, но не каза нищо.
Алфрей бе този, който ги върна към грубата действителност.
— По-добре да не караме кралицата да чака. — Той кимна към цилиндъра.
Страк сякаш не го чу. Загреба шепа кристали и ги остави да се изсипят от разтворените си пръсти.
— Това е цяло състояние в пари и власт. Представете си как ще натъпче ковчежето на господарката.
— Именно — кимна ентусиазирано Джъп. — Успешно завършена мисия, победа в боя, че и три чувала кристални «светкавици» в добавка. Със сигурност те чака повишение!
— Надявай се, капитане — захили се Хаскеер. — Предадеш ли го веднъж в ръчичките на кралицата, колко от това ще видим? В нея има достатъчно от човешкото, за да съм сигурен в отговора на този въпрос.
Тези думи наклониха везните.
Страк изтупа кристалите от ръцете си.
— Няма да я заболи от това, което не знае — реши той. — А и нищо няма да се промени, ако закъснеем с час-два. Дженеста ще е доволна и от това, което ще й занесем.
3.
Някои надмогват нетърпението си с такт и благоприличие. Други намират неизпълнението на своите желания за непоносима тежест. Първите притежават завиден стоицизъм. Вторите могат да бъдат опасни.
Кралица Дженеста несъмнено принадлежеше към втората категория. А в момента нетърпението й бе извънмерно.
От дружината на Върколаците, пратена на свещена мисия, нямаше ни вест, ни кост. Тя знаеше, че битката е приключила и че победата е нейна, но войниците все още не бяха донесли онова, което сюзеренът им тъй много очакваше.
Живи щеше да ги одере, когато се явяха пред нея. Ако пък не бяха изпълнили задачата, очакваше ги дори по-страшна участ.
За да разсее нетърпението си, тя бе заповядала да й подготвят малка забава. Щеше да е колкото извор на удоволствие, толкова и необходимост. Както обикновено, трябваше да се проведе в нейната светая светих — най-вътрешното помещение на личните й покои.
Стаята, която се намираше дълбоко в подземията на нейния дворец в Каменна могила, бе издялана в скалата. Десетина масивни колони подкрепяха високия сводест таван. Фенерите и светилниците сееха оскъдна светлина, тъй като Дженеста предпочиташе сумрака.
Странни кабалистични писания красяха стените. Захабените гранитни плочи на пода бяха покрити с вълнени килими, резбованият дървен трон бе разположен непосредствено до огнището.
Две неща доминираха в тези подземни покои. Едното бе масивен къс черен мрамор, който служеше за олтар. Другото бе поставено пред него. Бе издялано от бял мрамор и имаше формата на издължена ниска маса или кушетка.
Върху олтара беше положен сребърен бокал. До него лежеше закривен кинжал, чиято дръжка бе инкрустирана със злато, а острието бе гравирано с руни. Отстрани имаше малък чук със заоблена глава. И той бе украсен и изписан по същия начин.
От двете страни на мраморната маса бяха закрепени метални халки, завършващи с окови. Дженеста прокара бавно пръсти по равната прохладна повърхност на масата.
На вратата се почука.
— Влез!
Двама имперски стражници въведоха окован човек, като го побутваха с върховете на копията си. Човекът бе съвсем гол, ако не се броеше препаската на слабините му. Около трийсетгодишен, той бе типичен представител на своята раса, издигайки се с цяла глава над двамата орки, които го следваха. Лицето му бе изранено, по косата и брадата му имаше засъхнала кръв. Вървеше леко вдървено, донякъде заради оковите, но най-вече заради боя с пръчки, с който бе наказан малко след пленяването му. Гърбът му бе изпъстрен с алени резки.
— О, моят гост дойде. Приветствам те. — Кралицата му се поклони подигравателно.
Мъжът мълчеше.
Тя се приближи към него и един от стражниците дръпна рязко веригата, с която бяха оковани китките му. Лицето на мъжа се изкриви от болка. Дженеста огледа с любопитство стройното му мускулесто тяло и заключи, че е напълно подходящ за намеренията й.
И той я огледа на свой ред и беше очевидно, че онова, което видя, го обърка още повече.
Имаше нещо странно в очертанията на лицето й. Беше твърде плоско и малко по-широко, отколкото би трябвало да бъде, и бе увенчано с прекалено заострена брадичка. Тъмната й коса се спускаше до кръста й и бе толкова лъскава, че изглеждаше мокра. Непроницаемите й черни очи сияеха със странен блясък, който само дългите й мигли закриваха от време на време. Носът й бе гърбав, а устата — твърде широка.
Нито една от тези черти обаче не изглеждаше неприятна или отблъскваща. Сякаш всяка от тях бе взела началото си от майката-природа, а сетне бе продължила да се развива в своя собствена, макар и причудлива посока. Крайният резултат бе изумителен.
С кожата й също нещо не беше съвсем наред. Доколкото можеше да се види на трепкащата светлина на фенерите, тя имаше изумруден оттенък в един момент и сребрист в следващия, сякаш бе покрита със съвсем ситни рибешки люспи. Кралицата бе облечена с дълга, алена мантия, която оставяше раменете й открити и прилепваше плътно, очертавайки гъвкаво и сладострастно тяло. Нозете й бяха боси.
Без никакво съмнение тя бе привлекателна. Ала в красотата й се долавяше някаква спотаена заплаха. Тя предизвика у затворника сърцебиене и едновременно с това пробуди в душата му неясно чувство на отвращение. В свят, изобилстващ от расови различия, тя бе нещо невиждано от него досега.
— Не показваш нужното уважение — отбеляза кралицата. Забележката й го стресна. Сякаш му даде да разбере, че тук нищо не може да остане скрито.
Затворникът се изтръгна от унеса на съзерцанието си. Въпреки болката на устните му затрепка цинична усмивка. Погледна към веригите, с които го бяха оковали, и проговори за първи път:
— Няма как, дори да го исках.
Дженеста също се засмя.
— Моите стражници с радост ще ти помогнат.
Войниците го принудиха да коленичи.
— Така е по-добре — отбеляза тя със сладък гласец.
Озовал се на нивото на гърдите й, затворникът едва сега забеляза ръцете й. Пръстите й бяха издължени повече от нормалното и завършваха с два пъти по-дълги нокти. Тя се приближи към него и докосна съвсем леко раните на гърба му. Направи го почти нежно, ала въпреки това той трепна. Тя прокара нокът по дължината на една от резките. След нокътя й остана кървава диря. Човекът изстена. Дженеста дори не се постара да скрие задоволството си.
— Проклета да си, езическа кучко!
Тя се разсмя.
— Типичен унист. Всеки, който не изповядва религията ви, е езичник. Но вие самите сте повече от
