чудовищното пиршество.
Щеше да се засити — поне за известно време.
Докато изсмукваше последните късчета месо от ноктите си, откъм най-тъмния ъгъл на покоите й се приближи черно-бяла котка и измяука.
— Здравей, Сапфир — викна й Дженеста и се плесна по бедрото.
Котката скочи горе без никакво усилие. Подуши трупа и започна да лочи лакомо от огромната рана.
Кралицата се усмихна снизходително, слезе от мраморната маса и тръгна боса към окачения в ъгъла шнур на звънеца.
Охраната се яви мигновено на повикването й. И да имаха някакви чувства относно сцената, която завариха, запазиха ги за себе си.
— Отнесете трупа! — нареди тя.
Котката отново се скри в сумрака. Стражниците се надвесиха над оковите.
— Някакви новини от Върколаците? — попита Дженеста.
— Не, милейди — отвърна единият, като избягваше погледа й.
Не беше това, което тя искаше да чуе. Споменът за удоволствието вече беше притъпен. Царственото й недоволство се възвръщаше.
Закле се мислено, когато дружината се върне, да я накаже по начин, който щеше да надхвърли и най-страшните им кошмари.
Двама от Върколаците седяха, облегнати на едно дърво, заобиколени от рояк мънички летящи феи, които пърхаха над главите им. Меко, разноцветно сияние обгръщаше феите, а нежните им песни отекваха надалеч.
Един от орките внезапно изпъна ръка и улови в шепата си няколко от фееричните създания. Те нададоха жалостиви викове. Оркът натъпка гърчещите се телца в устата си и ги схруска с доволно изражение.
— Досадни малки гадини — промърмори неговият другар.
Първият кимна, докато дъвчеше.
— Да. Но стават за ядене.
— Освен това са и глупави — добави вторият, когато над главата му отново се събра рояк. Той почака да се успокоят, след това на свой ред изпружи ръка и напълни шепата си.
Още известно време двамата седяха под дървото и се тъпчеха с феи. Най-сетне летящите създания осъзнаха, че не им е тук мястото, и отлетяха.
След секунда първият орк попита:
— Това наистина ли се случи?
— Кое?
— Това с феите.
— С феите ли? Ах, онези досадници.
— Да. Но са вкусни… — Той млъкна, усетил, че някой го рита по крака.
И двамата не бяха забелязали приближаването на трети войник, който се бе надвесил над тях.
— Дръж! — рече той и тикна в ръцете на първия войник една лула. Той я пое и всмукна дълбоко от нея.
Другарят му облиза устни и на лицето му се изписа нетърпение. Пъхна пръст в уста и зачовърка между зъбите си. Измъкна оттам нещо, което приличаше на полусдъвкано крилце, и го хвърли в тревата. Другият орк му подаде лулата с пелуцид.
Близо до останките на къщата Страк, Койла, Джъп и Алфрей бяха насядали около неголям огън и също си подаваха лула. Хаскеер разбъркваше с дълга пръчка съдържанието на едно обгоряло гърне, окачено над огъня.
— За последен път ви казвам — заговори Страк и посочи цилиндъра в скута си. — Унистите са го взели от тежковъоръжен керван, като са избили охраната. Дженеста много държи на него.
— Но защо й е? — чудеше се Джъп. — Прилича ми на най-обикновена путия за кисма. Искам да кажа кутия за писма — поправи се той, примигна замаяно и подаде лулата на Койла.
— И без теб го знаем — тросна се Страк и махна лениво с ръка. — Но съобщението, което съдържа, трябва да е от особена важност. Всъщност това не е наша грижа.
Докато наливаше млечнобяла течност от гърнето в металните чаши, Хаскеер рече:
— Предполагам, че пелуцидът също е бил част от товара на кервана.
— Капитане — обади се Алфрей, който изглежда единствен запазваше ясно съзнание, — не бива да оставаме твърде дълго на това място.
— Ти друга песен не знаеш ли? — сряза го ядосано Страк. — Помни ми думата: нашата господарка ще ни посрещне с разтворени обятия. Излишно се безпокоиш, кърпачо на рани.
Алфрей потъна в мрачно мълчание. Хаскеер му предложи чаша от димящата течност. Той поклати глава. Страк обаче прие и я погълна на един дъх.
Очите на Койла също гледаха замъглено — като на някой, който е под пълното въздействие на пелуцида.
— Алфрей е прав — заговори тя. — Няма никакъв смисъл да ядосваме Дженеста.
— И ти ли ще ми досаждаш сега? — озъби й се Страк и отново надигна чашата. — Не се безпокой, скоро ще тръгнем. Защо да не оставим войниците да се порадват малко на живота? — Той погледна към овощната градина, където се бяха натъркаляли повечето Върколаци.
Те също бяха събрани около голям огън. Чуваха се дрезгав смях, груби закачки и песни. Двама от Върколаците мереха силите на десниците си. Неколцина от останалите се поклащаха несигурно на краката си.
Страк насочи вниманието си към Койла. Но сцената се бе променила до неузнаваемост.
Койла лежеше по очи на земята. Всички останали също се бяха натръшкали, някои дори хъркаха шумно. Огънят бе угаснал. Той погледна към дружината. Там също повечето от войниците спяха, а в огнището димяха полуизгаснали въглени.
Беше среднощ. Небето бе загърнато от звездно пано.
Това, което му се бе сторило само миг, се оказа илюзия.
Трябваше да вдигне всички, да ги организира и да издаде заповед да тръгват за Каменна могила. Още малко и ще го направи. Още съвсем мъничко. Нека първо умът и тялото му си починат. Само минутка- две и ще ги вдигне. Само минутка.
Главата му увисна на гърдите.
Приятна топлина изпълни всички клетки на тялото му. С мъка държеше очите си отворени.
После се предаде на мрака.
4.
Страк отвори очи.
Слънцето светеше точно отгоре. Той вдигна ръка, за да се скрие от светлината, и примигна, а после бавно се надигна. Краката му потънаха до глезените в меката сочна трева.
Далеч пред него се виждаше планинска верига от заоблени върхове. Над тях из синьото небе се рееха пухкави облачета.
Красив, изпълнен със спокойствие пейзаж.
Вдясно от него се виждаха покрайнините на гъста и тъмна гора. Вляво плитка рекичка правеше няколко завоя, преди да се изгуби от погледа.
Едва сега Страк се зачуди кога си бе отишла нощта. Освен това нямаше никаква представа къде се бяха дянали останалите Върколаци. Но тези въпроси потънаха в далечно ъгълче на съзнанието му.
