Постепенно започна да долавя и други звуци, освен ромона на рекичката. Наподобяваха гласове, смях и далечни, ритмични барабанни звуци. Не знаеше дали не бяха просто игра на съзнанието му, или идваха оттам, където се губеше рекичката.
Той тръгна по брега й, който също бе обрасъл с гъста зелена трева. Слаб, прохладен ветрец погали лицето му. Въздухът бе свеж и чист. От него кой знае защо му се зави свят.
Скоро стигна едно място, където рекичката описваше широк завой. Тук гласовете се усилваха, но пак като че ли идеха отдалече.
Пред него се откриваше неголяма долина. Рекичката криволичеше между кръгли дървени колиби със сламени покриви. На единия й бряг се издигаше висока къща, украсена с щитове, изрисувани с гербовете на непознат за Страк клан. Между тях висяха военни трофеи — мечове, копия и избелели черепи на саблевълци. Из въздуха се носеха примамливи ухания на печено месо.
Имаше много пасящи коне, добитък и пернати.
И орки.
Мъжки, женски, новоизлюпени. Занимаваха се с домашна работа, наглеждаха огнищата, сечаха дърва или просто се разхождаха и разговаряха. На едно открито място между къщите неколцина младежи мереха сили с дървени мечове и копия с притъпени върхове.
Никой не му обърна внимание, когато влезе в селото. Повечето орки, които срещаше, бяха въоръжени, но макар очевидно да не принадлежаха към неговия клан, не чувстваше заплаха. По-скоро бе завладян от любопитство.
Някой се приближи към него. Беше орка, която се движеше с безгрижна увереност и не понечи нито за миг да хване дръжката на меча си. Беше с една глава по-ниска от него, но пурпурното, изпъстрено със златни нишки украшение на главата й компенсираше разликата. Имаше мускулесто тяло и държеше гърба си изправен.
Не личеше да е изненадана от появата му. Лицето й бе по-скоро безстрастно, доколкото може да е безстрастно едно иначе живо и енергично лице. Нямаше никакво съмнение, че е много привлекателна — усещаше го с тялото си.
— Добра среща! — рече тя.
— Ами… добра да бъде — отвърна той след кратко колебание.
— Не те познавам.
— Нито пък аз.
— Кой е твоят клан?
Той й каза.
— Нищо не ми говори. Но има толкова много кланове.
Страк огледа непознатите щитове върху къщата.
— Твоят клан също ми е непознат. Не те ли плаши, че в селото се е появил непознат?
Тя изглеждаше изненадана.
— Трябва ли? Нашите кланове враждуват ли?
— Не съм чувал.
— В такъв случай не виждам причини за безпокойство. Освен ако не си дошъл с лоши намерения.
— Не, идвам с мир. Но щяхте ли да ме посрещнете така миролюбиво, ако бях трол? Или таласъм? Или джудже от неизвестно племе?
Тя продължаваше да го разглежда учудено.
— Трол? Таласъм? Джудже? Какви са тези?
— Не си ли чувала за джуджета?
Тя поклати глава.
— За гноми, троли, елфи? За останалите древни раси?
— Древни раси ли? Не.
— Или… човеци?
— За такива също не съм чувала… всъщност сигурна съм, че не съществуват.
— Искаш да кажеш, че ги няма по тези места?
— Искам да кажа, че думите ти не ми говорят нищо. Ти си странен орк — добави тя без лошо чувство.
— А ти говориш в гатанки. В коя част на Марас-Дантия се намираме, че не си чувала нито за древните народи, нито за хората?
— Трябва да идваш много отдалеч, страннико, щом твоята земя носи име, което не ми говори нищо.
Той я погледна слисано.
— Нима смееш да твърдиш, че дори не знаеш как се нарича този свят?
— Не, просто ти казвам, че не се казва Марас-Дантия. Не и по тези места. А и не съм чувала някой да говори за тези… древни раси и… човеци.
— Значи тук орките сами са господари на съдбата си? Воюват ли помежду си? След като ги няма хората, дали…
Тя се разсмя.
— Че кога е било иначе?
Страк сбърчи рунтавите си вежди.
— Било е, преди да се излюпи бащата на моя баща — рече троснато той. — Или поне така ми се струва.
— Май си вървял твърде дълго на жегата — подметна тя внимателно.
Той вдигна очи към слънцето и едва сега започна да осъзнава.
— Топъл ден… и никакви смразяващи ветрове…
— Че откъде да се вземат? Сега не сме в студения сезон.
— И ледът — продължи той, сякаш не я чуваше. — Не видях никакви настъпващи ледници.
— Къде?
— На север, разбира се.
Тя се пресегна и го улови за ръката.
— Ела с мен.
Макар да бе объркан, докосването й му се стори особено приятно. Последва я покорно.
Спуснаха се по една пътечка към рекичката, прекосиха я и излязоха от селото. Малко по-нататък се озоваха на едно възвишение, откъдето започваше стръмнина. Тук рекичката се превръщаше в езеро, което на свой ред подхранваше шумен водопад. Тя се появяваше отново в подножието на урвата и продължаваше да се вие нататък из една много по-просторната долина. Докъдето им стигаше погледът, се ширеха зелени равнини. Безброй стада пасящи животни се скитаха сред високите треви. Бяха толкова много, че можеше да прекара целия си живот да ловува сред тях и пак нямаше да се свършат.
Жената посочи с ръка право напред.
— Север — рече тя.
Нямаше и следа от надвисналите ледници, нито от оловносивите облаци в небето. Необятна, зелена шир и изобилие от животни.
Страк бе завладян от странни чувства. По някаква необяснима причина му се струваше, че всичко това му е познато, сякаш вече бе виждал този великолепен пейзаж и се бе наслаждавал на чистия, топъл въздух.
— Това да не е… Вартания? — едва прошепна той свещената дума.
— Раят ли? — на устните й трепкаше загадъчна усмивка. — Може би. Ако ти решиш.
От причудливата алхимия на ярката светлина и водния прашец се роди красива дъга. А успокояващият ромон на водата бе като балсам за измъчената душа на Страк.
Той отвори очи.
Един оръженосец се бе изправил и пикаеше в огъня.
Страк се събуди напълно.
