един лежеше на една страна и неколцина негови другари се бяха надвесили над него.
Зърнали своя вожд, Върколаците го наобиколиха.
Страк намери в тълпата Алфрей и излая:
— Загуби?
— Още проверявам.
— Поне приблизително — тонът му бе заплашителен.
Алфрей изсумтя недоволно.
— Изглежда нямаме убити. Макар че младият Меклун е пострадал сериозно. — Той кимна към поваления оръженосец. — Останалите имат различни наранявания, но ще живеят.
Хаскеер избърса кръвта от брадичката си и рече:
— Извадихме късмет.
— Късмет ли? — озъби се Страк. — Негодниците ми взеха цилиндъра!
Тези думи стреснаха всички.
— Крадливи малки копелдаци! — изруга Хаскеер. — Да ги последваме!
Върколаците нададоха одобрителни възгласи.
— Мисли! — тросна се Страк. — Докато съберем конете, докато се погрижим за ранените…
— Защо да не пратим един малък отряд да ги последва? — предложи Койла.
— Онези са повече и ще им видят сметката. Пък и следата им вече е изстинала.
— Е, това все пак ще е по-добре, отколкото да се мотаем тук — подметна Алфрей.
— Няма да се мотаем — изръмжа свъсено Хаскеер. — Тук има и техни ранени. Ще ги накарам да проговорят. — Той извади нож и опря острието му в палеца си.
— Че можеш ли да говориш техния език? — сряза го Страк. — Някой въобще знае ли го? — Той огледа останалите. Всички поклатиха глави. — Така и предполагах. Каква полза тогава да ги изтезаваме?
— Въобще не биваше да навлизаме в клисурата, без да сме пратили съгледвачи — отбеляза ядосано Хаскеер.
— Не съм в настроение за подмятанията ти — изгледа го Страк. — Но все пак, ако имаш някакви възражения относно моето командване, сега е моментът да ги споделиш.
Хаскеер вдигна ръка и каза:
— Чакай, командире. — На лицето му грейна измъчена усмивка. — Само… мислех на глас.
— Мисленето не е силната ти страна, стотник. Остави го на мен. Това се отнася за всички ви!
Настъпи напрегната тишина. Алфрей я наруши:
— Какво искаш от нас, капитане?
— Първо: съберете колкото успеете от конете. Ако Меклун не може да язди, направете носилка. — Той кимна към бойното поле. — Избийте всички ранени коболди. Прережете им гърлата. Захващайте се!
Върколаците се разпръснаха. Само Койла остана до него.
— Не ми го казвай — рече й той. — Зная. Ако не занесем проклетото нещо на Дженеста, песента ни е изпята.
6.
Дженеста стоеше на най-високия балкон на най-високата кула на своя дворец.
Беше обърната с гръб към източния океан и гледаше на северозапад, където над Таклакам — вътрешното море — се вдигаше жълтеникава мъгла. Отвъд него се мержелееха градските кули на Уррабитон, разположен на самия край на Хоянгерските пущинаци. На свой ред пущинаците постепенно отстъпваха място на ледените планини, които доминираха над хоризонта, окъпани в алените лъчи на слънцето.
За Дженеста те бяха като замръзнали вълни от кръв.
Подухна студен ветрец, прорязващ като нож, и размърда завесите на балконската врата. Кралицата се загърна по-плътно в наметалото от кожа на саблевълк. С всяка година есените ставаха все по- студени.
Настъпващите ледници и мразовитите ветрове бяха предвестници на онези промени, които съпровождаха нашествието на човеците в тези земи. Непрестанно разширяващи своите владения, те късаха от сърцето на земята и нарушаваха крехкото й равновесие.
И стопяваха магията на Марас-Дантия.
Беше чула, че далеч на юг, където човешките поселения бяха най-гъсти и магьосничеството вече почти не действаше, хората престанали да използват старото название и наричали света Центразия. Поне така постъпвали унистите, а те все още бяха по-многобройни от пантеонистите.
Не за първи път се чудеше как ли би се възползвала от схизмата майка й — Вермеграм. Нямаше никакво съмнение, че би толерирала последователите на Пантеонисткия път. В края на краищата те се придържаха към пантеистични догми, забележително сходни с тези на древните народи. Тъкмо по тази причина Дженеста подкрепяше тяхната кауза и щеше да го прави дотогава, докато й бе изгодно. И все пак оставаше под въпрос дали майка й, която бе нияд, би одобрила съюза на дъщеря й с нашествениците. Въпреки че самата тя бе омъжена за човек.
Ами той? Дали бащата на Дженеста би приел унистите с тяхната нелепа монотеистична вяра?
Всеки път, когато се замисляше за това, тя се сещаше за собствената си двойнствена природа. А това неизменно водеше до мисли за Адпар и Санара, спомените за които пробуждаха гнева й.
Тя отново се концентрира върху реликвата. Тя бе ключът към осъществяването на съкровените й желания, към окончателната победа, а ето, че сега имаше опасност тя да се изплъзне от ръцете й.
Дженеста се обърна и влезе в стаята.
Един прислужник мигом се приближи към нея и пое наметалото й. Беше строен, почти мършав, с бледа кожа и изтънчено лице. Имаше светлоруса коса и яркосини очи под мрежата на дългите русоляви мигли, изящен нос и чувствени устни.
Прислужникът беше нов и Дженеста все още не беше сигурна дали в него доминират мъжкото или женското начало. Но това бе съвсем нормално, когато ставаше въпрос за елфи.
— Генерал Кустан е тук, Ваше Величество — обяви той или тя, с писклив, напевен глас.
— Добре. Ще го приема веднага.
Елфът въведе посетителя, поклони се дискретно и излезе.
Кустан бе орк на средна възраст с величествена осанка. Имаше изправена, военна стойка, а кръстосаните татуировки по бузите му бяха истинско досие на военната му кариера. На лицето му обаче се четеше безпокойство, дори неувереност.
Дженеста пристъпи към разговора без никакви формалности.
— По лицето ви виждам, че още не са се върнали — рече тя, без да крие недоволството си.
— Така е, Ваше Величество. — Той не смееше да срещне погледа й. — Може би са срещнали по- голяма съпротива, отколкото са очаквали.
— Сведенията от битката не говорят в полза на подобно предположение.
Той не отговори.
— Какво предлагате да направим?
— Милейди, ще пратя един отряд, който да разбере какво е станало с тях.
— А дали не става въпрос за предателство?
Генералът направи оскърбена физиономия.
— Нямаме причини да се съмняваме в лоялността на Върколаците — отвърна той свъсено. — Досега винаги са показвали…
— Зная. Мислите ли, че иначе бих ги пратила на толкова важна мисия? Нима ме смятате за глупачка?
— Не, милейди. — Генералът сведе виновно поглед.
