— Погледнете го по този начин, Делорран. Ако се върнете без реликвата, очаква ви смърт. И то ужасна — вие я познавате. Поставете това от едната страна на везните, заедно с повишението, а от другата — живота на вашите войници. Да не говорим за сметките, които имате да уреждате със Страк. Разбира се, ако предпочитате да пратя някой друг…
— Не, генерале. Няма да е необходимо.
— Всъщност може би целият този разговор е безсмислен. Нищо чудно плячката ви вече да е мъртва.
— Върколаците? Съмнявам се, генерале. Те не са никак лесни за убиване.
— Тогава защо нямаме вести от тях? Ако не са мъртви, още по-малък е шансът да са в плен. Щом не е нито едното, нито другото, остава само предателството. Но няма никакви причини да смятаме, че биха направили нещо подобно.
— Не съм сигурен. Не всички орки одобряват настоящото положение на нещата, генерале.
— Смятате ли, че Страк и хората му споделят тези настроения?
— Нямам никаква представа какви мисли им минават през главите, генерале.
— В такъв случай запазете предположенията за себе си, защото навлизаме в опасна територия. Мислете само за реликвата. Тя е най-важната задача. Разчитам на вас, Делорран. Ако се провалите, и двамата ще пострадаме от гнева на Дженеста.
Капитанът кимна мрачно.
— Няма да позволя да се случи, генерале. Ще й поднеса главата на Страк на тепсия.
Бяха готови за тръгване. Само че не можеха да решат накъде.
— Аз предлагам да се върнем в Каменна могила и да признаем всичко на Дженеста — спореше Хаскеер. Неколцина от присъстващите закимаха одобрително. — Имаме пелуцид и това все пак е нещо. Да се върнем и да се предадем на милостта й.
— Едва ли ще я спечелим, приятелю — възрази Алфрей. — Не пелуцидът й трябва.
— Е, добре — намеси се Страк. — Не ни остава нищо друго освен да тръгнем да търсим цилиндъра.
— Щом ще го търсим, защо да не пратим един-двама вестоносци, за да съобщят на Дженеста какво сме направили? — попита Алфрей.
Страк поклати глава.
— Да ги пратим на сигурна смърт? Не. Или всички, плюс цилиндъра, или никой.
— Но къде да го търсим? — попита Койла.
— В страната на коболдите — предложи Джъп.
— Да идем чак до Черна скала? — Хаскеер се подсмихна. — Едва ли ще успеем, дребосък.
— Да имаш по-добро предложение?
Хаскеер отговори с мрачно мълчание.
— Биха могли да поемат във всяка посока — обърна се Койла към джуджето.
— Вярно. Но най-вероятно направление е Черна скала.
— Джъп е прав — подкрепи го Страк. — Ако тръгнем да обикаляме, няма да ни стигне животът, за да ги дирим из цялата страна. Рано или късно ще се появят в Черна скала.
— Може би — поклати глава Хаскеер.
— Ако искаш да се върнеш в Каменна могила, стотник, прав ти път — озъби се Страк. — Това се отнася за всеки от вас. — Той огледа присъстващите. — Ще имате възможност да разкажете на Дженеста приключенията ни, преди да ви одере живи.
Никой не прие предложението.
— Решено е, значи. Тръгваме за Черна скала. Колко ще ни отнеме, Алфрей — една седмица?
— Горе-долу. Може и повече, че нали изгубихме няколко коня. Петима или шестима от нас ще трябва да яздят по двама. И не забравяйте Меклун. Жалко, че не намерихме каруца в Роднопол. Носилката доста ще ни забави.
Неколцина Върколаци извърнаха глави към лежащия наблизо ранен. Лицето му беше мъртвешки бледно.
— Ще потърсим коне по пътя — обеща Страк. — А също и каруца.
— Бихме могли да го изоставим — предложи Хаскеер.
— Ще ти го припомня, когато те ранят тежко.
Хаскеер се намръщи и млъкна.
— А защо не се разделим на две групи? — подхвърли Койла. — Здравите тръгват за Черна скала, ранените и Меклун ги следват по-бавно.
— Не. Ще бъдат лесна плячка. След като изгубих цилиндъра, не искам да загубя и вас. Ще се държим заедно. А сега да се махаме оттук.
След като разпределиха наново багажа и пелуцида, те се метнаха на конете и потеглиха. Меклун лежеше на носилка в края на колоната.
Вече бе късен следобед. Този път Страк не забрави да изпрати съгледвачи. Той яздеше в челото на колоната, до него бе Койла.
— И какво ще правим, когато стигнем Черна скала? — попита тя. — Нима смяташ да обявиш война на целия коболдски народ?
— Единствено боговете знаят, Койла. Ще решаваме на място и според обстановката. — Той погледна през рамо и добави съзаклятнически: — Само не им го казвай.
— Нищо друго ли не можем да измислим, Страк?
— Е, аз поне не можах. Разбираш ли, дори да не намерим цилиндъра, поне ще загинем с чест.
— И аз си го помислих. Но не ми се ще да го правя за Дженеста и каузата на хората.
«Пак започва. Какво очаква да й кажа?»
Беше изкушен да отвърне искрено, но не получи възможност.
— Значи нямаш никаква представа какво има в цилиндъра? — продължи тя. — Тя не ти ли подсказа поне?
— Както вече ти обясних, не съм от доверените лица на Дженеста — отвърна той сухо.
— Но коболдите очевидно смятат, че си заслужава да рискуват и да се изправят срещу нас, за да го получат.
— Знаеш, че коболдите са крадливи свине. Биха посегнали на всичко, което им привлече погледа.
— И смяташ, че нападението им е случайно?
— Да.
— Но как ще си обясниш, че в район, често пресичан от търговски кервани, те избраха точно нас, знаейки, че ще им дадем най-яростен отпор?
— Искаш да кажеш, че целта им е бил цилиндърът? Но откъде са знаели, че е у нас? Мисията ни трябваше да е тайна.
— Страк, може би нашата тайна мисия не е била чак толкова тайна.
7.
— … а останалото ще ти го набия отзад! — завърши Страк.
След като изрази така категорично становището си по повдигнатия въпрос, той изпроводи с гневен поглед Хаскеер, който се върна и зае мястото си в средата на колоната.
— Не искам да се заяждам — отбеляза Койла, — но не смяташ ли, че е прав и наистина имаме нужда от почивка?
— Да — кимна неохотно Страк. — Но ако го призная, ще излезе, че правя каквото той каже. — Той кимна към хълма пред тях. — Ще поспрем от другата страна.
