как стоманата разцепва въздуха над темето му.
Страк изпъна ръка и се хвърли напред. Острието на меча му потъна в мека плът и противникът му бе повален. Мястото му незабавно бе заето от друг.
До него Алфрей и Джъп бяха вкопчени в дуел със своите противници. Джуджето разцепи нечий череп със секирата си и спря да си почине. Алфрей пъхна горящата факла в лицето на озъбен трол и подземната камера се разтресе от ужасяващи писъци. Алфрей ги прекъсна с едно замахване на меча.
Битката приключи малко след това. Противниците свършиха. Беше кратка и жестока, но Върколаците бяха надделели, въпреки преимуществото на тролите да виждат в тъмнината.
Страк се огледа. В далечния край на камерата имаше втори тунел.
— Охранявайте този тунел! — извика той. Неколцина оръженосци застанаха на входа с готови за бой оръжия.
— Има ли ранени? — поинтересува се Страк.
Оказа се, че пораженията са драскотини и охлузвания.
— Извадихме късмет — отбеляза задъхано Алфрей.
— Да, но само защото бяхме повече от тях. А развръзката можеше и да е друга. Да видим какво имаме тук. — Страк взе факлата от Алфрей и я приближи до един от убитите троли.
Имаше късо мускулесто тяло, покрито с гъста сивкава козина. Типично телосложение за обитател на земните недра. Гръдният му кош бе добре развит и издут, за да компенсира недостига на въздух в тунелите. Ръцете и краката му бяха непропорционално дълги. Ръцете бяха мускулести, с дебели пръсти, завършващи със закривени нокти.
Макар и мъртъв, тролът продължаваше да се кокори. Очите му се бяха приспособили към тъмнината, като се бяха уголемили и изпълваха очниците. Носът му бе закръглен и мек като на куче. За разлика от козината по тялото главата на подземното същество бе обрасла с дълга, тъмночервеникава коса. На светлината на факлите изглеждаше оранжева.
— Точно чудовище, което не бих искал да срещна в тъмното — въздъхна Джъп.
— Да тръгваме — рече Страк.
Продължиха с удвоена бдителност в следващия тунел. Той изви надясно, после отново се изправи. След това се стесни дотолкова, че трябваше да ходят един зад друг. На около стотина стъпки по-нататък част от тунела бе запречена от греди, които сякаш подпираха стените и тавана.
Страк и Алфрей вървяха на няколко крачки пред останалите. Стигнаха една по-широка греда и Алфрей се приготви да се промуши под нея. Едва беше пъхнал глава, когато откри, че зад гредата се крие страничен тунел.
А после беше твърде късно.
Един трол скочи срещу него от мрака. От сблъсъка с косматото тяло Алфрей отхвърча назад и изпусна факлата.
Страк реагира мигновено и се опита да промуши нападателя, който се дръпна назад и избегна острието. Веднага след това се завъртя и изсипа върху Страк дъжд от удари, които капитанът на Върколаците едва успяваше да отбие.
В тесния тунел орките не можеха да се разгърнат, за да си помагат. Не им оставаше нищо друго, освен да гледат безпомощно, докато другарите им от по-предните позиции се сражават с врага.
Този път Страк се опита да промуши трола в гърдите. Противникът му отскочи назад с изненадваща бързина и мечът на Страк се заби в една от гредите. Ценните секунди, които изгуби, за да освободи острието, едва не костваха живота му. Тролът се нахвърли върху него със свирепо ръмжене и размаха меч.
Но беше пропуснал в сметките си Алфрей. Макар все още на колене, притиснат под гредата, той се пресегна и дръпна трола за единия крак. Не беше нещо особено, но бе достатъчно, за да задържи нападателя, докато Страк успее да освободи меча. Един удар му стигна, за да довърши противника. Тролът изрева, полетя назад и събори вертикалната греда. Чу се зловещ тътен, от тавана се посипаха пръст и камъни. Страк дръпна Алфрей за жакета и двамата се претърколиха напред. За миг, докато се изправяше, Страк мярна Джъп и останалите от другата страна на повалената греда. Последва нов грохот, този път със силата на гръмотевица. Изведнъж целият таван рухна, затискайки тялото на поваления трол. Подът се разтърси толкова силно, че Алфрей и Страк се озоваха на земята. Покриха ги облаци прахоляк.
Двамата останаха да лежат още дълго, без да смеят да помръднат. Земята продължаваше да се тресе.
Накрая шумът утихна, свличането спря и прахът започна да се уталожва. Страк се надигна, като кашляше мъчително и едва си поемаше въздух. Алфрей се изправи до него.
Тунелът зад тях бе напълно затрупан от пода до тавана. Сред купчината стърчаха няколко дебели, строшени греди. Алфрей вдигна незагасналата факла и се приближи, за да огледа свличането отблизо.
Веднага разбра, че няма да успеят да го разчистят.
— Никакъв шанс — поклати глава Алфрей. — Това са тонове пръст и камъни.
— Прав си, не можем да минем оттук.
— Дали е пострадал някой от дружината?
— Няма как да сме сигурни. Но и те също няма да могат да си пробият път насам. Ах, мътните го взели!
Алфрей въздъхна уморено.
— Е, вече няма смисъл да се тормозим дали тролите са ни забелязали. Отговорът е ясен, стига да не са глухи като дървета.
— Няма начин да се върнем, нито да останем тук, защото свличането може да се разшири. Остава само една възможност.
— Да се надяваме, че останалите ще намерят начин да се оправят.
— Надявам се да ги видим отново. Но не ми се струва много вероятно.
— Двама срещу цялото тролско царство. Шансовете ни не са големи, а?
— Дано не се наложи да ги проверяваме.
Те хвърлиха последен поглед на затрупания тунел, обърнаха се и поеха към неизвестното.
Макар новото амплоа на Хаскеер да не беше кой знае колко забавно, поне вече ги нямаше предишните заядливи подмятания. Седнала недалеч от него, Койла го наблюдаваше крадешком. Настанен удобно върху сваленото на земята седло, той бе зареял поглед наоколо.
Рефдоу се опитваше да закрепи чувалите с пелуцид на най-яките коне. И без това нямаше какво друго да прави. Сигурно и той не гореше от желание да подхваща разговор с Хаскеер. Койла вече няколко пъти бе опитвала да размени две-три думи с него, но получаваше едни и същи лаконични отговори. От друга страна обаче, мълчанието й действаше потискащо.
Ето защо тя почувства нещо като облекчение, когато Хаскеер неочаквано я погледна и я попита:
— У теб ли са звездите?
— Да.
— Мога ли да ги погледна?
Макар невинността да не бе понятие, което по принцип можеше да има нещо общо с Хаскеер, точно сега лицето му изразяваше нещо подобно.
— Защо не? — отвърна тя.
Забеляза, че той я наблюдава внимателно как бърка в кесията си, за да извади реликвите. После протегна жадно ръка. Тя обаче реши, че е настъпил моментът да постави границата, и рече:
— Мисля, че ще е най-добре да не ги докосваш. Не се сърди, но Страк ми забрани да ги давам на когото и да било. Дори на теб.
Беше лъжа, но тя знаеше, че Страк би одобрил. Очакваше Хаскеер да възрази, но не позна. Новият Хаскеер изглеждаше необичайно смирен. Зачуди се колко дълго ще остане такъв.
Койла стоеше с протегната ръка, а звездите в дланта й проблясваха. Хаскеер изглеждаше запленен от загадъчните реликви, като малко, на което са показали нова играчка.
Изминаха няколко минути, но той все така не откъсваше поглед от звездите. Койла отново усети неясна тревога. Вече не се съмняваше, че съзерцанието му може да продължи часове.
