— Е, мисля, че ти стига толкова — обяви тя и затвори пестник. След това прибра звездите в кесията си.
Отново неволно забеляза колко внимателно следи Хаскеер всяко нейно движение, а лицето му изразяваше възторг и разочарование.
Пак настъпи тягостно мълчание. Това започваше да й действа на нервите.
— Ще ида до входа на пещерата — рече тя. — Може да се връщат вече. — Съзнаваше, че вероятността за това е малка, но не я сдържаше на едно място.
Хаскеер не отговори, а само я изпроводи с поглед. Койла извика Рефдоу и му предаде същото. След това тръгна, без да бърза, към входа на пещерата.
Когато изкачи хълма, който ги делеше от нея, тя хвърли поглед назад. Рефдоу не се виждаше никакъв. Койла предположи, че е приключил с работата и е отишъл при Хаскеер. Е, нека някой друг потърпи досадното му мълчание.
Обърна се и тръгна към тъмния вход на пещерата. Макар че денят беше слънчев и ясен, тя не можеше да различи нищо в тъмнината вътре. Не долавяше никакво движение, но това не я изненадва. Не очакваше толкова бързо резултати. Реши да остане още няколко минути край входа просто защото не й се връщаше долу. Неусетно се замисли дали този път Страк не бе лапнал твърде голям залък. Спомни си черния кладенец, в който се бяха спуснали Върколаците, и неволно потрепери.
И тогава изведнъж нещо тежко я халоса отзад по главата и тя на свой ред потъна в черен, непрогледен кладенец.
Койла се свести сред море от болка, която извираше от тила й и се спускаше надолу по гърба. Докосна с пръсти източника на агонията и усети нещо лепкаво и топло.
После изведнъж си спомни какво бе станало. Надигна се прекалено рязко и й се зави свят.
Сигурно ги бяха нападнали. Тролите — няма кой друг! Тя направи няколко крачки, като се олюляваше, и се озърна със замъглен поглед. Наоколо нямаше никой, а лагерът изглеждаше пуст.
Започна да се спуска бавно по склона, като стенеше от болка и усилие. Зачуди се колко ли време е лежала горе на скалата. Сигурно бяха изминали часове, ако се съдеше по положението на слънцето. Тя отново докосна раната на тила си. Имаше кръв, но не много. Беше извадила късмет.
Едва в този миг й хрумна, че ако нападателят й наистина е бил трол, сега тя нямаше да е сред живите. А това я наведе на следващата, далеч по-ужасяваща мисъл. Ръката й се спусна към кесията.
Беше отворена. Звездите ги нямаше.
Тя изруга на глас и се затича надолу, без да обръща внимание на препятствията. Когато стигна лагера, там нямаше и следа от Хаскеер и Рефдоу. Извика ги, но не последва отговор.
Извика отново. Този път дочу някакво стенание, което идеше откъм конете. Затича се натам.
Рефдоу лежеше на земята, в опасна близост до завързаните коне. Което обясняваше защо не го бе видяла по-рано. Тя коленичи до него. И неговата глава бе окървавена. Лицето му беше тебеширено бяло.
— Рефдоу! — повика го тя и го разтърси. Той изпъшка отново.
— Рефдоу! Какво стана?
— Аз… той…
— Къде е Хаскеер? Какво се случило?
Рефдоу започна да идва на себе си.
— Хаскеер. Това копеле!
— Какво искаш да кажеш? — тя се боеше, че вече знае отговора.
— Тъкмо… когато ти се отдалечи, той дойде… Първо… мълчеше. После изведнъж… побесня. Едва… не ми отнесе главата.
— И с мен постъпи така тази свиня. — Тя се наведе да огледа раната му. — Рефдоу, зная, че си зле, но трябва да ми кажеш. Какво стана после? Къде отиде той?
Оръженосецът преглътна и очите му се насълзиха от болка.
— После… изчезна. Известно време… не бях на себе си. Когато се свестих… той пак бе тук. Помислих си… че е дошъл да ме… да ме довърши. Но не. Беше дошъл… за кон.
— Проклятие! Той ми взе звездите.
— Богове! — въздъхна отпаднало Рефдоу.
— Накъде тръгна? Видя ли го?
— На север. Поне така… ми се струва.
Койла трябваше да вземе някакво решение. И то бързо.
— Тръгвам след него. Надявам се, че ще се оправиш и без мен. Ще можеш ли?
— Да… върви.
Тя скочи с блеснали от гняв очи, дръпна един мях от седлото на най-близкия кон и го тикна в ръцете на Рефдоу.
— Пийни малко да се посъвземеш. Съжалявам, но трябва да го намеря.
Тя избра най-бързия кон и го отвърза. Метна се на гърба му и го пришпори.
Насочи се право на север.
25.
Въпреки усилията Джъп и останалите Върколаци не можаха да разкопаят свлачището. Дори не бяха сигурни дали Страк и Алфрей са се измъкнали невредими.
Не им оставаше друго, освен да поемат обратно по пътя, по който бяха дошли.
Разочарованието им нарасна, когато стигнаха мястото, където ги очакваха Лиффин и Бохсе. Слабата надежда, че Страк и Алфрей са намерили друг път, за да се върнат тук, се оказа напразна.
Джъп реши да ги потърси по друг маршрут. Единствената възможност бе по-малкият от двата тунела. Той поведе дружината по него. Но след продължително и безплодно спускане, през което се натъкваха само на празни странични кухини, те стигнаха края.
Поеха обратно с натежали сърца.
Изглежда нямаше никакъв смисъл да чакат. Единствената им надежда бе, че двамата са намерили друг път към повърхността и са излезли на открито. Джъп заповяда отстъпление. Всички се изкатериха нагоре по въжетата и започнаха да се спускат към лагера.
Там ги чакаше поредната неприятна изненада. Не само, че от другарите им нямаше и следа, но Рефдоу им съобщи и за измяната на Хаскеер.
След като изслуша объркания му разказ, Джъп нареди да му превържат раните.
Сред Върколаците се надигна спор какво да предприемат оттук нататък.
— Млъквайте! — извика им джуджето и те се умълчаха. — Първата ни задача е да измъкнем Страк и Алфрей. Всички знаем, че часовете им долу са преброени. От друга страна, не бива да позволяваме на Хаскеер да избяга със звездите, а струва ми се, че Койла няма да е в състояние да го спре.
— Защо да не разделим дружината и да се заемем и с двете задачи? — предложи някой.
— Тогава съвсем ще оредеем. Един спасителен отряд долу ще изисква всичко, с което разполагаме, че дори и повече.
— Какво ще правим тогава? — попита друг, след това се сепна и добави: — Стотник.
Джъп се огледа. На едни лица се четеше тревога, други го гледаха с нескрита враждебност. Неизменната омраза, която някои от тези орки хранеха към неговата раса, бе на път да излезе на повърхността.
Не знаеше какво да отговори. Трябваше да вземе решение и то веднага. А беше толкова лесно да сгреши.
Докато местеше поглед по лицата им, виждаше ту надежда и нетърпеливо очакване, ту скрита заплаха.
