Джъп винаги бе хранил амбиции към командния пост. Но точно сега съжаляваше за това.
Около половин час след като напусна лагера, Койла извади късмет.
Беше започнала да си мисли, че няма да открие Хаскеер, и ще трябва да се върне опозорена, когато изведнъж забеляза в далечината ездач, който препускаше към билото на един хълм право на север.
Не беше съвсем сигурна, но й заприлича на Хаскеер. Забоде пети в хълбоците на коня и го накара да ускори бяг. По устата му вече бе избила пяна, но тя не му позволи да забави, когато стигна склона. Веднага щом се изкачиха на билото, тя се надигна в седлото и огледа района. В първия миг не видя и следа от ездача. Но теренът бе пресечен и имаше много места, където би могъл да се скрие. Тя препусна надолу.
Пътят, който следваше, я отведе в плитка долина, с дръвчета по двата бряга. Продължаваше да препуска с пълна скорост и започна да се опасява, че конят няма да издържи още дълго.
И тогава отново зърна ездача, в другия край на долината. Ярост изпълни гърдите й и тя смуши коня.
Но изведнъж вече не беше сама.
От дърветата вдясно се появиха двама конници, трети изникна неочаквано отляво. И тримата бяха човеци.
Единият се изравни с коня й, замахна с дълъг камшик и го подкоси. Конят се препъна и светът пред очите й се завъртя. Тя излетя от седлото, тупна на земята и се претърколи.
Тримата скочиха от конете си и я наобиколиха. Тя се надигна, все още замаяна.
Единият беше висок, с лукави очички. Имаше злобно сипаничаво лице, прорязано от белег. Вторият бе нисък и гъвкав. Носеше черна превръзка на едното си око, злата му усмивка откриваше два реда гнили зъби. Третият имаше телосложение на планинска мечка. Беше съвсем плешив и носът му бе чупен и зараснал накриво.
Високият се ухили, но в усмивката му нямаше нищо доброжелателно.
— Я, какво си имаме тук? — рече той, в гласа му звучеше заплаха.
Койла разтърси глава и се опита да проясни мислите си. Понечи да се изправи, но не успя.
Тримата я заобиколиха, положили ръце на дръжките на мечовете си.
В продължение на около час Страк и Алфрей вървяха по тунела, без да срещнат нито едно разклонение. Нямаше никакво съмнение, че се спускат все по-надолу.
Накрая стигнаха поредната зала, най-голямата от всички досега. За разлика от предишните кухини тази бе ярко осветена от множество факли. Неравният й таван се издигаше високо над тях и от него стърчаха сталактити. От залата започваха поне шест тунела, които поемаха в различни посоки.
В средата бе положен огромен блок дялан камък, който наподобяваше саркофаг. По стените му бяха изписани загадъчни символи.
Те приближиха към него и стъпките им отекнаха.
— Това пък какво може да бъде? — зачуди се Алфрей.
— Кой знае? — сви рамене Страк. — Разправят, че обитателите на подземния свят се прекланят пред ужасяващи божества. Нищо чудно да е свързано с някой зловещ ритуал. — Той прокара длан по равната повърхност на капака. — Но сигурно никога няма да узнаем истината.
— Грешите!
Те се извърнаха към мястото, откъдето идеше гласът.
Незабелязано през входа зад тях в залата бе влязъл трол, облечен с дълга, везана роба. Имаше мощно телосложение и стискаше в десницата си дървен жезъл.
Страк и Алфрей вдигнаха мечове, готови да се нахвърлят срещу неочаквания противник. Но в същия миг от другите тунели нахлуха множество троли, повечето въоръжени с дълги копия, завършващи с назъбени остриета.
Двамата орки се спогледаха.
— Аз предлагам да избием колкото успеем — просъска Страк.
— Добре казано — съгласи се Алфрей.
— Това ще е доста глупава постъпка — прокънтя гласът на високия трол. Той махна с ръка и войниците му насочиха копията си към двамата орки. Страк и Алфрей се озоваха насред гора от назъбени остриета, зад които се виждаха и изпънати лъкове. Нито можеха да достигнат враговете си, нито да се скрият от стрелите им.
— Свалете оръжия! — нареди тролът.
— Няма орк, който да стори това доброволно — изръмжа презрително Страк.
Остриетата се приближиха. Тетивите на лъковете заскърцаха. Алфрей и Страк се спогледаха. После хвърлиха мечовете едновременно.
Тролите се втурнаха към тях и ги затиснаха. Но явно нямаше да дарят орките с бърза смърт.
— Аз съм Таннар — представи се едрият трол. — Царят на подземното царство. Монарх и върховен жрец, слуга на боговете, които ни защитават от такива като вас.
Орките отвърнаха с гордо мълчание.
— Сега ще платите за наглостта си да се появите тук — рече заплашително Таннар. — И ще го направите така, че да доставите удоволствие на боговете ни.
Тролите поведоха Страк и Алфрей към каменния блок. Двамата вече се досещаха каква функция изпълнява.
Беше жертвен олтар.
Завързаха ги. Тролската армия се раздели, за да стори място на царя си.
Докато се приближаваше бавно към тях, той извади някакъв предмет изпод робата си. Беше закривено острие, което хвърляше отражения от светлината на трепкащите факли. Таннар го вдигна бавно нагоре, а тролите подхванаха монотонна песен.
Таннар продължаваше да се приближава, следвайки ритъма на песента.
— Ножът! — прошепна Алфрей. — Страк, ножът!
Страк втренчи поглед в ножа и изведнъж разбра.
Да вкусиш свободата само за да ти бъде отнета миг след това, бе наистина шега на зли богове. Но тя не можеше да се сравни с иронията на това, което Страк бе видял.
В края на дръжката на богато украсения нож на тролския цар бе прикрепен странно познат предмет.
Най-сетне бяха открили звездата, която търсеха.
Легион на гръмотевицата
Какво се случи досега
Би било невярно да се каже, че някога в Марас-Дантия е царял мир. В земя, населена с различни раси, конфликтите са неизбежни. Но винаги е съществувала известна взаимна търпимост.
Това крехко равновесие е нарушено от появата на нова раса. Наричат се човеци и прекосяват негостоприемната пустиня, за да навлязат в Марас-Дантия от далечния юг. В началото са малцина, но с времето се превръщат в безчислен поток. Те не показват никакво уважение към народите, с които се срещат. Прекръстват земята на Центразия, и колкото по-многобройни стават, толкова повече злини причиняват. Запречват реките, изсичат горите, палят селата и лишават земята от скритите в недрата й скъпоценни ресурси.
Но най-лошото е, че изяждат магията на Марас-Дантия.
