вражеското гнездо. Тя заобиколи един от ниядите, който душеше с верига бясно мятащ се мрък, докато друг го мушкаше с копие в гърдите.
Само петима мръкове бяха оцелели. Двама бяха успели да избягат и се отдалечаваха, оставяйки след себе си пенлива диря. Но тя не заповяда да ги догонят. Нека разпространят вестта, нека всички знаят, че да се създават колонии в близост до нейното царство е опасно начинание. Съвсем близо до нея един млад мрък бе измъкнат от ниша в редута и бе посечен на парчета. Ниядите действаха според инструкциите й. Тя не виждаше никакъв смисъл да позволява разпространяването на тази зараза.
След като атаката приключи, тя обяви, че е доволна от изпълнението на задачата, и даде знак за отстъпление.
Докато се отдалечаваше, следвана от верните си бойци, един от тях й посочи назад към редута. Към него вече се приближаваше пасаж от шони, предвкусващи предстоящото пиршество. Животинките имаха продълговати тела, а сребристата им кожа лъщеше на светлината. Устите им бяха като издължени цепки, които обхващаха цялата муцуна и откриваха няколко реда остри зъбки. Очите им бяха мъртвешки.
Зловещите мършояди не им обърнаха никакво внимание. Защо да нападат опасен противник, когато плячката ги очакваше напълно безпомощна?
Надушили кръвта, шоните започнаха да късат и поглъщат лакомо огромни парчета от труповете. Опашките им вдигаха мътни облаци от песъчливото дъно. Неколцина от тях се сбиха за една по-едра мръвка. Не след дълго заприиждаха още мършояди.
Оставил зад себе си кървавото пиршество, роякът започна да се издига нагоре към далечен пръстен светлина. Докато се носеха плавно натам, тя се отдаде с доволство на мисли за съдбата на мръковете. Още няколко решителни удара и с тази заплаха щеше да бъде приключено. Щеше й се да може да каже същото и за другите народи, най-вече за човешката чума.
Стигнаха гърлото на просторна подводна пещера, озарена от фосфоресциращи жили в скалите. Тя влезе начело на отряда. Игнорирайки почтителните движения на пазачите вътре, тя се издигна до вертикален тунел в тавана, който също бе озарен от фосфоресциращи пластове. Малко по-нататък тунелът се разклоняваше на два канала, подобно на огромни комини. Следвана от двама съветници, тя пое по десния канал. Останалата част от рояка се насочи към левия, където беше казармата.
Минута по-късно тя и придружителите й излязоха от водата и се озоваха в огромна кухина, чието дъно бе залято с вода на дълбочина до пояса. Потопената наполовина кухина имаше стени от корали и камък. Над главите им се спускаха сталактити. За наблюдател от друга раса това би била развалина с рушащи се стени, покрити с лишеи и тиня. Из въздуха се носеше тежка миризма на разлагащи се растения. За ниядите обаче това бе истинско преддверие към двореца.
Липсващата част от стената предлагаше гледка към блатата, отвъд които се виждаше сивият океан, изпъстрен с миниатюрни, скалисти островчета. Мрачно и навъсено небе опираше в хоризонта.
Ниядите бяха напълно пригодени за тази среда. Ако някой плужек бе пораснал до размерите на малък кон, ако бе оформил черупка с твърдината на броня и се бе научил да стои изправен, подпирайки се на мускулеста опашка, ако му бяха поникнали гръбначни перки и ръцете му завършваха със закривени нокти, ако от жълто-зелената му кожа стърчаха пипала и притежаваше змийска глава с изпъкнала долна челюст, снабдена с остри зъби, ако хлътналите му очи приличаха на мъниста, то той със сигурност щеше да наподобява нияд.
Но нямаше да прилича на нея.
За разлика от ниядите, над които властваше, тя беше от смесен произход. Тъкмо на това се дължаха и уникалните й черти. Беше мелез между човек и нияд, макар че в случая ниядското доминираше. Или поне тя се надяваше, че е така. Изпитваше погнуса към човешкото в себе си и всеки, който държеше на живота си, избягваше да й припомня за наличието му.
Подобно на поданиците си, тя притежаваше силна опашка и гръбначни перки, макар че последните не бяха така твърди, като при останалите нияди. Горната част на тялото й и голите й гърди бяха покрити с кожа и люспи, но и люспите бяха по-дребни, отколкото при останалите нияди, и разпръскваха разноцветни отражения. От двете страни на гърдите й се виждаха вертикалните цепки на хрилете.
Главата й, макар и типична глава на влечуго, носеше някои от белезите на хората. За разлика от чистокръвните й сънародници, тя имаше коса. Лицето й бе синкаво на цвят, но очите и носа й бяха оформени като при хората, а устата й бе съвсем женска.
Очите й бяха закръглени и скрити от мигли, макар че бяха разположени в зелени на цвят очници.
Що се отнася до характера й, там изцяло властваше ниядският й произход. От всички обитаващи океана народи ниядите бяха най-войнствени, отмъстителни и непокорни. При нея тези особености бяха развити до крайност, което може би се дължеше и на човешкото в кръвта й.
Газейки във водата, тя доближи отвора в стената и надзърна навън. Съветниците я следваха на крачка, готови да изпълнят всяко нейно желание. Тя се усмихна доволно. Напрежението им й доставяше удоволствие.
— Загубите ни са незначителни, кралице Адпар — докладва един от тях. Имаше нисък, дрезгав глас.
— Каквито и да са, те са нищожна цена за онова, което постигнахме — отвърна тя, докато смъкваше ръкавиците си. — Силите ни готови ли са за окупация на освободения район?
— Сигурно вече са тръгнали, Ваше Величество — докладва й друг.
— Надявам се, че е така — отвърна Адпар и му хвърли небрежно ръкавиците. Той ги улови несръчно. Щеше да си изпати, ако не го беше сторил. — Там вече няма кой да им окаже съпротива.
— Така е, Ваше Величество — кимна помощникът.
— Не гледам с добро око на онези, които се опитват да ми отнемат онова, което ми принадлежи — добави тя мрачно и заканително. Беше излишно да го казва, тъй като съветниците й я познаваха достатъчно добре.
Адпар хвърли поглед към една ниша в отсрещната стена. В основата й имаше малък каменен пиедестал, на който вероятно трябваше да бъде положено нещо много ценно. Но каквото и да бе то, сега го нямаше.
— Вашето смело водачество ни осигури победата — обади се другият съветник.
За разлика от сестрите си, които не се интересуваха от мнението на подчинените си и държаха само на безпрекословното им подчинение, тя обичаше не само да й се подчиняват, но и да я ласкаят.
— Разбира се — съгласи се тя. — Безжалостно превъзходство и склонност към насилие, това е в кръвта на моето семейство.
Съветниците й се спогледаха объркано.
— Но то е присъщо и на всяка жена — добави тя.
2.
Койла се смръщи от болка.
Болеше я цялото тяло. Беше застанала на колене в калната трева, замаяна и задъхана. Разтърси глава, опитвайки се да проясни мислите си и да разбере какво се бе случило.
Само допреди миг гонеше Хаскеер. Сетне трима човеци изникнаха неочаквано и я свалиха от коня.
Примигна и втренчи поглед в мъжете пред нея. Най-близкият имаше белег, тръгващ от скулата и стигащ до крайчеца на устата. Сипаничавото му лице не изглеждаше по-мъжествено от редките мустаци, нито от сплъстената черна коса. Ала тялото му бе гъвкаво като на хищник. Този до него бе нисък, дребен и жилест. От брадичката му стърчеше козя брада, а дясното му око бе скрито от черна превръзка. Беше се ухилил, сякаш за да разкрие прогнилите си зъби. Последният бе най-забележителен. Беше едър, тялото му бе мускулесто. Главата му бе обръсната до кожа, имаше сплескан нос и хлътнали свински очички. Той бе единственият, който не държеше оръжие и със сигурност не се нуждаеше от него. И тримата излъчваха
