— Стига — спря го сипаничавият, но не изглеждаше особено загрижен за нея.
Едноокият изсумтя недоволно, но отстъпи крачка назад и продължи да притиска превръзката към раната.
— Е, в Прокоп ли са? — повтори настойчиво сипаничавият. — Казвай!
— Наистина ли смятате, че вие тримата можете да се изправите срещу Върколаците и да оцелеете?
— Аз задавам въпросите, кучко, и търпението ми вече се изчерпва. — Той измъкна от колана си нож и го завъртя пред лицето й. — Кажи ми къде са, или ще ти извадя очите!
Тя помисли за миг, сетне сведе глава и промълви:
— Хекълой.
— Какво?
— Лъже! — намеси се едноокият.
— Защо Хекълой? Какво търсят там?
— Това е свободно пристанище…
— Е, и?
— Ако ти трябва да продадеш нещо, там ще получиш най-висока цена — тя се престори, че издава всичко това неохотно.
— Вярно, Мика, Хекълой е точно такова място — потвърди големият тъпанар.
— Зная — сопна му се сипаничавият. Той изгледа Койла внимателно. — И какво толкова имат за продан?
Тя замълча, усетила, че са се хванали на въдицата.
— Да не е онова, което откраднахте от кралицата си?
Койла схвана, че не знаят за реликвите, които Върколаците наричаха звезди, и нямаше никакво намерение да ги осветлява по въпроса.
— Това е… един трофей. Реликва. Много стара.
— Реликва? Нещо ценно? Да не е съкровище?
— Да, съкровище — потвърди тя, но двамата имаха предвид различни неща.
— Знаех си! — очите му заблестяха. — Знаех си, че е нещо голямо!
Съвсем типично за ловци на глави, помисли си Койла. Бяха готови да повярват, че Върколаците са избягали от Дженеста в преследване на някакво съкровище. Никога не биха я разбрали, ако им беше казала, че са действали от идеалистични подбуди. Нищо чудно, когато ставаше въпрос за толкова жалки създания.
— А ти що не си с тях? — попита едноокият, като я оглеждаше подозрително.
Това беше въпросът, от който се боеше. Каквото и да измислеше, трябваше да прозвучи убедително.
— Ами… защото имахме неприятности. Нападнаха ни унисти и аз се отделих от дружината. Опитвах се да ги настигна, когато…
— Когато се натъкна на нас — прекъсна я сипаничавият. — Лош късмет за теб и сполука за нас.
Надяваше се, че й е повярвал. Но знаеше, че дори да е така, поема огромен риск. Биха могли да решат, че са получили каквото им трябва от нея, да я убият и главата й да увисне на колана на някой от тях.
Сипаничавият отново се втренчи в нея. Тя се приготви да приеме удара на съдбата.
— Отиваме в Хекълой — обяви той.
— А тази? — попита едноокият.
— Тя ще дойде с нас.
— Защо? За к’во ние притрябвала?
— Има защо. В Хекълой ще я продадем на търговците на роби. Ще вземем добра цена за орка от прочута бойна дружина. — Той кимна на едрия мъж. — Докарай й коня, Джабез.
След малко едрият мъж се върна с коня й.
Едноокият, който все още не можеше да се примири със загубата на ухото си, продължаваше да мърмори недоволно.
Койла реши, че е настъпил удобен момент да изрази мнението си.
— Робство — произнесе тя презрително. — Още един признак за упадъка на Марас-Дантия. Нищо хубаво не видяхме от вас — хората.
— Я млъквай! — скастри я сипаничавият. — Искам едно да разбереш, малко чудовище. За мен си само това, което ще получа от първия търговец на роби. Ако ти отрежа езика, цената ти едва ли ще падне. Ясен ли съм?
Койла въздъхна облекчено. Алчността им я бе спасила. Но бе успяла единствено да спечели малко време — за себе си и за дружината.
Дружината. По дяволите, каква бъркотия. Къде ли са сега? И къде е Хаскеер? Какво е станало със звездите? Кой ще й помогне?
Дълго време той само наблюдаваше. Задоволяваше се да следи развоя на събитията и да се доверява на благонамереността на съдбата. Но на съдбата не биваше да се предоверяваш. Винаги възникват непредсказуеми събития, които само допринасят за хаоса.
Стопяването на магичните запаси, вследствие разрушителното поведение на пришълците означаваше, че когато накрая той решеше да се намеси, неговите способности също щяха да са отслабени и несигурни. Наложи се да въвлече и други в издирването, но това се оказа грешка.
Инструментумите се бяха върнали обратно в света, бяха заели полагащото им се място в историята и бе само въпрос на време някой да осъзнае истинското им значение. Най-важното сега бе дали щяха да бъдат използвани за добро, или за зло.
Вече не можеше да се самозалъгва, че онова, което става, няма пряко отражение върху неговото място в света. Дори необикновеното му царство бе заплашено. Силите му бяха отслабнали дотам, че едва му стигаха да опазва владенията си, въпреки че малобройната, елитна група от негови сподвижници продължаваха да го наричат Магьосника и да вярват, че е способен на всичко.
Време беше да се намеси в случващото се. Беше допуснал поредица от грешки, които трябваше да поправи, доколкото е възможно.
Но като премисляше последните събития и надзърваше в някои късчета от бъдещето, го обхващаше съмнение, че може вече да е закъснял.
3.
Просторната сферична кухина, дълбоко в подземния лабиринт на Прокоп, бе оскъдно осветена. Бледа, мъждива светлина се разпръскваше от вградени в стените кристали и две-три трепкащи факли. Половин дузина тъмни, овални петна бележеха местата, където в залата се отваряха тунели. Въздухът бе тежък и спарен.
В залата бе пълно с троли. Набитите им мускулести тела бяха обрасли със сивкава козина, а оранжевите коси им придаваха някак нелеп вид. Гърдите им бяха добре развити, крайниците им бяха дълги, а очите изпъкнали.
Страк и Алфрей знаеха, че тази зала е само едно от многото помещения в подземното царство, а тълпата е само малка част от населението на Прокоп. Бяха завързани на жертвения олтар. Тролите, които ги обграждаха, бяха въоръжени с копия и лъкове.
Предвождаше ги самият Таннар, тролският цар. По-едър от своите поданици, той бе издокаран с дълга, украсена с орнаменти роба, а сребърната корона на главата му и закривеният дървен жезъл бяха отличителните знаци на ранга му. Но очите на двамата пленници бяха приковани в предмета, който той стискаше в другата си ръка. Това бе закривен ритуален кинжал, използван при жертвоприношения, на чиято
