4.
Хаскеер знаеше какво трябва да направи. Мъглата в главата му се бе разсеяла и сега всичко бе кристално ясно.
Той пришпори коня и навлезе в поредната долина, която щеше да го отведе още по-далеч на североизток. Така поне се надяваше. В действителност «яснотата» не се разпростираше върху всичките му сетива и той имаше съвсем смътна представа за посоката, в която се намираше Каменна могила. Ала въпреки това продължаваше да препуска.
Сигурно за стотен път ръката му посягаше инстинктивно към кесията, в която държеше странните предмети, които Върколаците бяха нарекли звезди. Моббс, гремлинът-книжник, който известно време Върколаците бяха държали в плен, им беше разкрил, че е по-правилно да ги наричат инструментуми. Хаскеер обаче предпочиташе да бъдат звезди. Беше по-лесно за запомняне.
Нямаше никаква представа нито за същината на тези предмети, нито за тяхното предназначение. Но въпреки това нещо се беше случило. Нещо го бе накарало да се почувства свързан с тях.
Те му пееха.
Песен не беше най-точната дума, но бе най-близкото определение на онова, което звучеше в главата му. Нещо като нашепване, припяване, нещо като едва доловими звуци от непознат инструмент. Но не съвсем.
Чуваше го и сега, въпреки че звездите бяха скрити от погледа му. Те му говореха и макар езикът им да му бе съвършено непознат, някак схващаше същината на казаното. Повтаряха му, че всичко ще бъде наред, когато ги отнесе там, където им е мястото. Равновесието ще бъде възстановено. Всичко ще бъде както преди, когато Върколаците не бяха обявени за изменници.
Единственото, което трябваше да направи, бе да ги отнесе на Дженеста. Бе сигурен, че тя ще е благодарна и ще прости — на него и на дружината. Може би дори щеше да ги възнагради. Тогава Страк и другите щяха да разберат защо е трябвало да го направи.
Хаскеер пресече долината и стигна до отъпкана пътека. Изглежда тя продължаваше точно в желаната от него посока, и той тръгна по нея. Пътеката се издигаше по стръмнина и той пришпори изморения си кон.
Когато стигна върха на хълма, зърна от другата страна малък конен отряд, който се приближаваше към него. Бяха четирима. Човеци.
Всичките бяха облечени с черни дрехи и изглеждаха добре въоръжени. Единият от тях имаше от онези отвратителни космати участъци на лицето си, които наричаха «брада».
Хаскеер бе твърде близо, за да не го забележат. Но в сегашното му състояние това не го безпокоеше особено. Несъмнено бе неприятно, че му се изпречват на пътя, но не възнамеряваше да позволява на когото и да било да го забавя.
Хората изглежда се стреснаха от факта, че срещат самотен орк насред тази пустош. Докато препускаха към него, те се оглеждаха подозрително, сякаш очакваха наблизо да се появят и други орки. Хаскеер продължи да следва пътеката, без да забавя скорост. Спря, чак когато му запречиха пътя, подредили конете си в полукръг.
Те се вторачиха в обветреното му лице, татуировките върху скулите и огърлицата от зъби на снежен леопард на шията му.
Той им отвърна с навъсен поглед.
Брадатият изглежда им беше водач. Заговори пръв:
— Този също е един от тях. — Спътниците му кимнаха.
— Грозен копелдак, а? — подметна друг.
Разсмяха се.
Хаскеер ги чуваше над нашепването на звездите, което му напомняше, че трябва да бърза.
— Има ли още от вашите наблизо? — попита го брадатият.
— Само аз съм. А сега се разкарайте.
Те отново се разсмяха.
— Ти ще се разкараш, дребосък — подметна трети. — Жив или мъртъв.
— Не мисля така.
Брадатият се наведе към Хаскеер.
— Вие, уродите, сте по-тъпи и от свинете, когато става въпрос за мислене. Набий си го в главата, глупако. Идваш с нас — яхнал седлото или завързан за него.
— Отдръпнете се. Бързам.
Лицето на водача се изопна.
— Няма да повтарям. — Той положи ръка на меча си.
— Конят ти е по-добър от моя — произнесе със спокоен глас Хаскеер. — Ще го взема.
Този път те се сепнаха, преди да се разсмеят отново. Но сега в смеха им се долавяше смущение.
Хаскеер отпусна юздите на коня си и освободи крака от стремената. В стомаха му се надигна приятна топлина. Разпозна я като първият признак на завладяващото го безумие и я посрещна като стар приятел.
Брадатият го изгледа с блеснали от гняв очи и понечи да извади меча си.
— Ей сегичка ще ти изтръгна езика, грознико.
Хаскеер скочи върху него. Блъсна го в гърдите и двамата тупнаха едновременно на земята. Хаскеер се озова отгоре. Човекът под него бе изгубил съзнание от падането. Хаскеер започна да го налага и превърна лицето му в безформена кървава маса.
Другите ездачи крещяха. Един от тях скочи и се втурна към него, извадил меч. Хаскеер се претърколи от безжизнената си жертва и скочи на крака, тъкмо когато човекът се нахвърли отгоре му. Отстъпи назад, за да избегне удара, и извади своя меч. Докато се биеха, другите двама ги обикаляха, търсейки сгоден момент да посекат Хаскеер. Но оркът избягваше атаките им и същевременно бе съсредоточил усилия върху най- близката заплаха. Пристъпи напред и засипа човека с безмилостна серия бързи удари. Скоро противникът му бе принуден да премине в отбрана. Десетина секунди по-късно Хаскеер направи ловък финт, извъртя меча вертикално и отсече десницата му. Виковете на ранения бяха толкова силни, че конете на другите двама се изправиха уплашено на задните си крака.
Докато единият от тях се мъчеше да обуздае изплашения си кон, Хаскеер се нахвърли върху другия конник. И този път избра директния подход. Улови юздите на коня му и ги дръпна с всичка сила, сякаш разклащаше огромна камбана. Ездачът полетя напред, преметна се през шията на коня и тупна на земята. Хаскеер го изрита в главата и се хвърли на празното седло. Сетне извъртя коня на място и пресрещна последния противник.
Забил шпори в хълбоците на разпенения кон, човекът препусна срещу него. Хаскеер развъртя меч. Двамата се вкопчиха в яростен двубой, като същевременно се стараеха да контролират конете си.
След известно време издръжливостта на Хаскеер надделя. Несекващите му удари срещаха все по- вяла защита. Най-сетне един от тях откри пробив в защитата на човека и острието на меча му остави дълга резка по дясното му рамо. Хаскеер удвои и без това безумните си усилия. Накрая мечът му хлътна в гърдите на човека и той рухна от коня си.
Хаскеер огледа труповете. Не изпитваше радост от победата над превъзхождащ го числено противник. По-скоро бе ядосан, задето го бяха забавили. Изтри окървавеното острие в ръкава си и го прибра в ножницата. И този път ръката му неволно посегна към кесията.
Докато се оглеждаше, избирайки посоката, в която да продължи, мярна някакво движение. От запад се задаваше втора група конници, също облечени в черно. Предположи, че са трийсет или четирийсет на брой.
Въпреки обхваналата го екзалтация, Хаскеер си даде сметка, че не би могъл сам да се справи с тази тълпа, и пришпори коня в обратна посока.
Песента на звездите отново завладя съзнанието му.
