На един съседен хълм друга група хора наблюдаваха отдалечаващата се фигура и отряда, който я преследваше.
Най-забележителният от тях бе висок мъж с надменна осанка, облечен, както всички унисти, в черно от главата до петите. За разлика от тях обаче той носеше и висока черна шапка. Тази причудлива принадлежност, наподобяваща комин, изглежда бе знак за високия му ранг. Макар и без него никой от присъстващите не би дръзнал да оспори водачеството му.
Лицето му изразяваше решителност и сякаш бе лишено от досадната способност да се усмихва. Посребрели бакенбарди се спускаха почти до заострената му брадичка, устата му бе тясна като цепка, а очите — черни и проницателни.
Както обикновено, настроението на Кимбал Хоброу бе мрачно.
— Защо ме забрави, о, Господи? — обърна се той към небесата. — Защо позволи на неверническата сган да се измъкне ненаказана?
Той се обърна към последователите си, неговия кръг доверени лица, известни като «блюстителите» и им извика:
— Дори най-проста задача като тази да проследите онези изроди надхвърля вашите способности! Имахте благословията на Всевишния, предадена ви чрез мен, а пак се провалихте!
Те избягваха погледа му, свели овчедушно очи.
— Не се съмнявайте, че мога да си върна онова, което съхранявах в Негово име! — заплаши ги той. — Искам да ми върнете онуй, що ми принадлежеше! Идете и изтребете до крак онези покварени животни! Нека изпитат гнева ми!
Последователите му се втурнаха към конете. Оркският изменник и хората, които го преследваха, вече почти се бяха изгубили в далечината.
Хоброу падна на колене и изстена:
— О, Господи, защо ме прокле да работя с такива глупци!
Мерсадион, наскоро произведен в главнокомандващ армията на кралица Дженеста, спря пред масивната дъбова врата в подземията на двореца в Каменна могила. Двамата орки от Имперската гвардия, които охраняваха вратата, застанаха мирно. Той им отвърна с отсечено кимване.
Но докато чукаше на вратата, генералът неволно си спомни за трагичната участ на своя предшественик и видимо потрепери. От вътре долетя мелодичен женски глас. Мерсадион влезе.
Намираше се в каменно подземие с висок, извит таван. Нямаше прозорци. Стените бяха украсени с драперии и гоблени, някои от които изобразяваха сцени, на каквито не би желал да присъства. В далечния край на стаята бе поставен малък олтар, а пред него имаше мраморна вана, която приличаше по-скоро на ковчег. За тяхното предназначение също не му се щеше да размишлява.
Дженеста бе седнала зад голяма маса. Върху масата бяха поставени няколко свещника, които единствени осигуряваха осветлението в подземната зала. Бледата им мъждукаща светлина придаваше призрачен вид на кралицата. Заради полуниядския й произход кожата й имаше сребристо зеленикав оттенък, сякаш бе покрита с мънички люспи. Лицето й бе плоско и широко, обрамчено от черна коса, която лъщеше, сякаш бе мокра. Брадичката й бе прекалено заострена, гърбавият й нос надвисваше над плътните устни.
Кралицата беше красива. Но с онзи тип странна красота, който не вярваш, че съществува, докато не я срещнеш.
Мерсадион застана до вратата, без да смее да заговори. Дженеста ровеше из дебели, прашни книги и пожълтели свитъци. Точно пред нея бе разтворен голям том с кожена подвързия и метални закопчалки. Едва сега генералът забеляза, че пръстите й са прекомерно дълги, за което допринасяха и дългите й нокти.
Без да вдига поглед, тя заповяда:
— Свободно.
Генералът си позволи да се отпусне, но без да прекалява. Възцари се неловка тишина. Той забеляза, че от време на време тя го разглежда изпод дългите си мигли. Когато срещна погледа му, вместо да се ядоса, както той очакваше, тя се засмя снизходително. Кой знае защо това го обезпокои още повече.
— Виждам, че проявявате любопитство, генерале — рече тя. Не беше въпрос.
— Госпожо… — отвърна той колебливо, без да знае как да продължи.
— И аз, както и вие, разполагам с различни оръжия в арсенала си. Това е едно от тях.
— Ваше Величество? — той огледа прашните книги върху масата.
— Вярно, на пръв поглед не изглежда като нещо, което може да сече или пробожда, но е наточено като всяко острие. — Тя забеляза объркването му и добави: — Отгоре и отдолу, Мерсадион. Въздействието на небесните тела върху ежедневните ни дела.
— Ах, звездите — едва сега схвана думите й той.
— Звездите — потвърди тя. — И по-точно слънцето, луната и останалите светове и тяхната връзка с нас.
Той отново изгуби нишката, но не посмя да си признае. Затова замълча.
— Това — тя почука с нокът върху свитъците — са безценни инструменти в преследването на Върколаците.
— И по какъв начин, милейди?
— Не е лесно да се обясни на някой… недостатъчно интелигентен.
Обидата му донесе облекчение. Тя бе по-обичайна за поведението й.
— Разположението на небесните сфери обуславя не само чертите на характера, но и предстоящите събития — обясни тя. — Характерът се оформя в момента на раждането съобразно това кои сфери се намират в небето. Космическите колела се въртят бавно. — Тя посегна към един свитък. — Накарах да ми изровят рождените дати на началниците на Върколаците. Всъщност тези с по-ниските чинове са без значение. Сега вече са ми известни родилните петна на петимата офицери и почти всичко, което ме интересува за тях.
— Родилните петна, Ваше Величество?
Тя въздъхна и той се изплаши, че е прекалил.
— Мерсадион, не може да не знаеш какво представляват родилните петна. Или искаш да кажеш, че не си чувал нищичко за Змията, Морския козел или Лъконосеца?
— Разбира се, че знам, Ваше Величество. Това са слънчевите знаци.
— Както би се изразил някой от простолюдието. Но по същество тази наука е далеч по-сложна и съвършена от брътвежите на уличните гадатели. Те позорят нашето изкуство.
Той кимна, отново решил, че ще е най-добре да мълчи.
— Та тези…
— Госпожо.
— Сержант Хаскеер е под въздействието на родилното петно Дългорог. Това го прави упорит, дебелоглав, прибързан, в екстремни ситуации склонен към безумни действия. Джъп, джуджето-стотник, е Свирач. Воин с душа. Винаги търси мистичното в нещата. Но освен това е надарен с прагматизъм. Десетник Алфрей е под знака на Рибата-пайети. Това означава, че е мечтател. Предпочита да живее в спомените си и вероятно е много консервативен. Има знахарски наклонности. Орката, десетник Койла, е Василиск. Избухлива, своеволна, склонна към безразсъдна храброст. Но освен това е и верен другар.
Дженеста млъкна, давайки възможност на Мерсадион да попита:
— А техният капитан, Ваше Величество? Страк?
— Без никакво съмнение той е най-интересният от цялата шайка. Скарабей. Проницателен, умеещ да разкрива тайнственото, да се променя съобразно обстановката, мистичен. Освен това има военни способности. — Тя отмести свещниците и остави на пергамента да се навие. — Естествено това са само най-общи характеристики, които могат да се изменят, развиват или закърняват, съобразно условията.
— Споменахте предстоящите събития, Ваше Величество.
— Бъдещето е предначертано в нас. За всяко действие има противодействие и то също е
