Някои от тролите го послушаха, други продължиха да се бият.
— Хвърлете оръжията! — кресна им Таннар.
Този път всички се подчиниха. Джъп отпусна леко опряното в шията на царя острие, но остана нащрек.
— Тръгваме си! — обяви Страк, без да сваля поглед от Таннар. — И ти ще дойдеш с нас. Ако някой посмее да ни се изпречи на пътя, ще умреш. Кажи им го.
Царят кимна бавно.
— Правете каквото казват! — извика той.
— Това няма да ти трябва — рече Страк, смъкна короната му и я захвърли настрани. — Само ще ни забави.
Жестът му предизвика възгласи на възмущение у тролите. Възмущението им нарасна, когато Страк сряза връзките на царската роба и я смъкна на земята. Капитанът на върколаците опря ритуалния нож в гърлото на Таннар и рече:
— Да вървим.
Всички поеха вкупом през залата — Таннар в средата, заобиколен от плътна група орки. Изплашените троли им сториха път. Страк се огледа. Неколцина от оръженосците бяха леко ранени, но нямаше жертви. Изглежда всички мъртви бяха троли.
При входа на тунела той извика:
— Ако посмеете да ни последвате, вашият цар ще умре!
След това се измъкнаха от залата.
Факлите им хвърляха отблясъци по неравните стени на виещия се тунел.
— Тъкмо на време дойдохте — рече Страк на Джъп. — Ако се бяхте забавили още съвсем малко…
Джуджето се усмихна.
— Как, по дяволите, преодоляхте срутването? — попита Алфрей.
— Намерихме друг път — отвърна Джъп. — Ще ви покажем.
Малко по-късно зад тях се чу шумолене. Страк извърна глава и забеляза смътни очертания в мрака.
— Преследват ви — изръмжа заканително Таннар. — Ще умрете, преди да излезете навън.
— В такъв случай и теб те чака същата участ — обеща му Страк и нареди на останалите: — Дръжте се плътно един за друг и бъдете готови. Особено за нападение отзад.
— Едва ли е нужно да им го казваме, капитане — подметна Джъп.
След няколко минути наближиха мястото, където се бяха свлекли пръстта и камъните. Преди да стигнат до там обаче, забелязаха идеално кръгъл отвор в стената отдясно. От него тръгваше друг тунел. Започнаха да се промушват един по един през отвора. Таннар се опъваше и се наложи да го боднат няколко пъти с ножа.
— Това пък как се появи, Джъп? — попита Страк.
— Странно колко изобретателен ставаш, когато положението се напече. Това е задъненият тунел, който тръгва от кладенеца. Накарах оръженосците да чукат по стените му с брадвички. Извадихме късмет.
Новият тунел ги изведе в неголяма кухина, която се оказа долната част на входния кладенец. Тук ги очакваха няколко изнервени оръженосци, които охраняваха поклащащите се въжета. Страк погледна нагоре и зърна още няколко надзъртащи глави.
— Да побързаме! — подкани той орките.
Първо се изкатериха неколцина оръженосци. Таннар отново започна да се дърпа. Завързаха го с въже и го изтеглиха на ръка. Кладенецът през цялото време кънтеше от проклятията му. Страк се изкатери последен, стиснал ритуалния нож в зъбите си.
Оказа се, че навън е ранно утро. Страк и останалите запримигваха срещу розовата светлина на слънцето.
Таннар замижа и закри очите си.
— От светлината ме болят очите! — оплака се той.
— Сложи си това — Алфрей му подаде една кърпа.
Докато Таннар връзваше кърпата на очите си, Страк огледа ритуалния кинжал. Звездата бе прикрепена за дръжката му с помощта на тънка връв. Той извади своя нож, преряза връвта и захвърли кинжала.
Тази звезда бе малко по-различна от другите две. Беше тъмносиня. Също се състоеше от централна сфера, от която излизаха «лъчите», които обаче бяха четири, а не седем или пет като при другите две. И тази бе от същия непознат и невероятно твърд материал.
— Да тръгваме, Страк! — подкани го Алфрей.
Дружината се отправи към лагера. Посрещнаха ги Бохсе и Неп, които не успяха да скрият облекчението си.
— Трябва да се махаме оттук веднага — рече им Страк. — Нищо, че е светло, това няма да попречи на тролите да се измъкнат от дупките си. Ще си рискуват главите заради него. — Той кимна към Таннар.
— Почакай, Страк — рече Джъп.
— Какво? Защо трябва да чакам?
— Трябва да ти кажа нещо за Койла и Хаскеер.
Страк се огледа. Едва сега забеляза, че ги няма наоколо.
— Какво за тях?
— Не зная откъде да започна, капитане.
— Откъдето и да е, само побързай!
— Добре, ще бъда кратък. Хаскеер пощуря, нападна Рефдоу и избяга със звездите.
—
— Койла тръгна да го гони — продължи Джъп. — От тогава не сме я виждали.
— Тръгнала… накъде?
— На север, доколкото ни е известно.
—
— Страк, трябваше да избирам. Или да последвам Койла и Хаскеер, или да сляза, за да ви помогна. Не можехме да се наемем и с двете задачи. Реших, че ще е най-добре първо да спася теб.
— Да… сигурно си прав — кимна Страк, но все още изглеждаше объркан. — Хаскеер! Това побъркано… тъпо копеле!
— След болестта, треската, или каквото беше там… — рече замислено Алфрей, — той наистина започна да се държи странно.
— Не биваше да го оставям — въздъхна Страк. — Или по-скоро трябваше да взема звездите със себе си.
— Няма за какво да се виниш — рече му Джъп. — Никой не можеше да предположи какво става в главата му.
— Защото не му обърнахме внимание. Той наистина се държеше странно. Особено когато му позволих да погледне звездите…
— Сега не е време за вайкане — припомни им Алфрей. — Какво ще правим?
— Тръгваме след тях, разбира се.
— А този? — Джъп посочи Таннар.
— Ще остане с нас. За всеки случай.
Оръженосците събраха лагера, натовариха всичко на конете и обявиха, че са готови. Бяха завързали Таннар на едно от седлата. Пелуцидът бе разделен между всички членове на дружината, както преди да слязат в Прокоп. Алфрей извади знамето на Върколаците и го развя.
Докато се отдалечаваха от планината, главата на Страк бе пълна с най-различни възможности. Всичките неприятни.
