мотиката от ръцете на един селянин и ги започна с нея. Пръсна тълпата, отиде до количката си, подпъхна рамо отдолу и я изправи на пътя. Ние го проследихме отдалече до едно търговско средище, наречено Гадателско село. Там той нае стая в една странноприемница, а ние научихме от собственика, че щял да остане най-малко седмица, докато не си продаде стоката. Понеже бяхме излезли от нашия окръг, решихме, че може да си имаме неприятности с местните власти, ако го арестуваме на място. А и как да докажем, че точно той е убиецът, когото търсим? И тъй като се канеше да стои там поне една седмица, побързахме да се върнем тук, за да ви докладваме, господарю, и да изпълним каквото наредите.
Глава XIII
Съдията Ди отива в Гадателско село; търговецът на коприна сключва първите си сделки
Съдията Ди остана доволен от разказа на помощника си. Помисли известно време и каза:
— Според мен има голяма вероятност човекът, когото сте проследили, да е загадъчният Шао, оня млад търговец на коприна, прекарал нощта в странноприемницата на Кун. Той трябва да е, както личи от странното му държане при срещата с кожарите недалеч от мястото на убийството, от това, че е бил натоварен с бали коприна и че е родом от Цзянсу. Яростното му нахвърляне срещу селяните показва освен това, че е опасен престъпник, способен да убие както спътника си, така и нещастния селянин Уан, станал неволен свидетел на кървавото злодеяние.
Ма Жун обаче не беше докрай убеден, че наистина е попаднал на убиеца. Той отбеляза, че повечето търговци на коприна са от Цзянсу и че доста от тях бродят по пътищата. Можеше да се окаже просто съвпадение и да излезе, че човекът си е честен търговец, макар и избухлив.
Но съдията Ди поклати глава:
— Имам доказателство, че не е просто съвпадение.
И разказа на Ма Жун и Цяо Тай за съня си в храма. Цитира им стиховете, които бе прочел в павилиона за чай, и отбеляза, че в тях може да се види намек за Гадателско село.
— Затова е ясно — добави той, — че ще открием убиеца тъкмо там.
Ма Жун и Цяо Тай много се зарадваха и веднага попитаха какви ще бъдат следващите им задачи.
— Въпросът е как да арестуваме този човек извън моя окръг — каза съдията. — Аз, естествено, бих могъл да поискам помощта на колегата си, но се страхувам, че докато се уредят всички формалности, пиленцето или вече само ще си е заминало, или нещата ще се разчуят и то ще се е потулило в някой затънтен край, където никога няма да успеем да го открием — съдията свъси вежди и се замисли. — Единственият начин, който виждам, е следният — продължи след малко той: — Утре сутринта тръгваме за натам. Ще наемем стая в най-добрата странноприемница и ще разпитаме кой е най-големият търговец на коприна в селото. Вие ще го посетите и ще му кажете, че аз съм представител на известна фирма за коприна в Пекин, тръгнал за Цзянсу, за да купя голямо количество сурова коприна за пекинските тъкачници. Ще му кажете също, че по пътя съм се разболял и се е наложило да прекъсна пътуването за две седмици. Ще добавите, че се опасявам да не би да изпусна сезона на коприната в Цзянсу и че би ми дошло добре, ако успея да купя тук на място коприна на разумна цена. За него това ще е доста съблазнително предложение и съм готов да се обзаложа, че ще побърза да изкупи всичката коприна, която може да намери наоколо. С останалото ще се заема аз.
След като планът за действие бе готов, съдията подхвана административната работа, тъй като искаше да уреди всички текущи дела, преди да тръгне, и дори състави подробен доклад до висшите власти за положението на делата в окръга. После извика тъмничаря, връчи му печата, възложи му да го замества по време на отсъствието му по всички възникващи въпроси и накратко му съобщи за пътуването си до Гадателско село. Накрая добави, че се надява да се върне най-късно до две седмици, и го предупреди на никого да не казва къде е.
Когато привърши, вече беше станало късно и той легна да спи на кушетката в личния си кабинет.
На другата сутрин се събуди преди изгрев слънце и се облече съвсем простичко. Написа писмо до колегата си, магистрата на съседния окръг, и го скри в дрехата си заедно с известна сума пари. Още не се беше развиделило, когато излезе от съдилището с Цяо Тай и Ма Жун. Никой не ги видя.
Не е нужно да описваме пътуването им, тъй като по време на него не се случи нищо интересно. След три дни стигнаха до Гадателско село с наети носилки и спряха пред него. Ма Жун беше научил, че най-голямата странноприемница принадлежи на някой си господин Цан, и съдията изпрати двамата си помощници да наемат една стая.
— Има ли някой? — провикна се Ма Жун пред странноприемницата на Цан. — Пристигаме от Пекин, нашият господар е голям търговец на коприна там. Имате ли свободна стая за нас?
Прислужникът разбра, че са състоятелни клиенти, и побърза да им отвори и да ги покани да влязат. Предложи им сами да си изберат стаята. Поинтересува се имат ли багаж. Ма Жун отвърна, че носилките и багажът са пред селото, и помоли Цяо Тай да отидат заедно със слугата, за да посрещнат съдията Ди и да го доведат. Съдържателят излезе на двора лично да покаже на Ма Жун стаите. Ма Жун избра две доста чисти помещения и остана да наглежда прислугата, докато ги приготви. После излезе на двора, където пристигна съдията Ди на носилката, последван от Цяо Тай и прислужника с багажа. Ма Жун уреди сметката с носачите, отведе съдията в стаята му и нареди да донесат чайник с горещ чай. Когато утолиха жаждата си, в стаята влезе съдържателят, за да приветства гостите, както изискваше вежливостта.
— Дойдох да попитам за името на почитаемия гост — заяви той. — Разбрах, че господинът идва от Пекин и желае да търгува в нашия край. Аз често посреднича в различни сделки и пътуващите търговци винаги ми оказват честта да отседнат в моята странноприемница, когато минават оттук. Освен това нашата кухня може да ви предложи каквито ястия си пожелаете.
— Фамилията ми е Лян — отговори съдията Ди, — името Дигун. Представител съм на влиятелна тъкачница за коприна в Пекин. Тръгнахме от столицата преди около месец на път за Цзянсу, където трябва да купим големи количества коприна за нашата тъкачница. За зла беда по пътя се разболях и пристигаме тук едва днес. Така че се опасявам да не би да пристигна в Цзянсу, след като сезонът на коприната е свършил. И понеже тук се събират главните пътища на коприната и от север, и от юг, си помислих, че може при вас да намеря необходимите ми количества. Как е сега пазарът?
— Нашето градче е доста далеч от Цзянсу — отвърна ханджията, — но ние редовно следим за пазара там. Говори се, че пролетта била много топла и коприна има много. Пет кила вървят само за около трийсет и пет сребърника. Тук при нас са трийсет и девет. Като се има предвид, че от Цзянсу до тук са поне три седмици път, според мен с разходите за превоз цената при нас е дори по-изгодна, отколкото в Цзянсу.
Съдията си даде вид, че се колебае, и започна да разпитва за качеството на коприната, която се продава в градчето. След като изслуша изчерпателните отговори на стопанина Цан, той уточни, че тъкачницата, която представлява, за първи път го изпраща да прави подобна покупка.
— Старият ни търговски представител — каза той — се спомина наскоро и изпратиха мен да го замествам. Тукашните цени ми изглеждат разумни и ще ви помоля да ме представите на някой вероятен продавач, за да видя дали ще се разбера с него. Ако успея тук да купя цялото количество, от което се нуждая, ще си спестя пътуването до Цзянсу.
Стопанинът Цан бе много доволен от възможността, защото не само щеше добре да спечели от посредничеството, но и щеше да закръгли печалбата си от неколкодневния престой на богатия търговец и двамата му помощници в странноприемницата. Той с готовност обеща да направи всичко възможно, за да представи „господин Лян“ на някой заслужаващ доверие търговец на коприна.
След като привършиха с храненето, съдията нареди на Цяо Тай да остане, за да пази багажа, а той слезе с Ма Жун долу, за да попита съдържателя дали не би излязъл с тях.
Стопанинът Цан побърза да изскочи иззад тезгяха си, заявявайки, че много ще се радва лично да ги разведе. Навън по няколко тесни криви улички стигнаха до търговския квартал. Озоваха се между два реда големи дюкяни с процъфтяващ вид. Ханджията се спря пред заможна наглед търговска къща. Един от служителите побърза да излезе, за да ги посрещне.
— Влизайте с приятелите си, господин Цан. Господарят ей сега ще се върне.
Съдията си каза, че отсъствието на стопанина е добър повод да понаучи нещо повече от служителя, и каза на ханджията:
— Нямаме бърза работа, нали? Да поизчакаме собственика.
