По целия път към банката младият мъж бе мрачен. Донесоха един от сандъците му със скъпоценни камъни и той избра грижливо достатъчно диаманти и бледосини сапфири за направата на огърлица. Пусна ги в кадифена черна торбичка и помоли управителя на банката да върне сандъка в хранилището, след което се отправи към Карлтън Хаус.
Савидж възнамеряваше сериозно да манипулира принц Джордж. Играта бе започнала предишния ден, когато негово височество бе засегнал темата за скъпоценните камъни. Искаше да подари на прекрасната Мария Фицхърбърт бижу, което едновременно да я порази и очарова. Разбира се, и преди бе подарявал скъпи украшения на актрисите, с които се бе отдавал на разврат. Мария обаче бе нещо по-различно за него. Тя бе уважавана жена и следователно той желаеше бижуто за нея да бъде различно. Беше нужно нещо изключително красиво и рядко, за да я накара да отстъпи.
Парите обаче му липсваха. Това бе вечният проблем на Уелския принц. Той беше доверил на Адам, че дължи половин милион лири. Савидж знаеше, че точната сума е шестстотин и петдесет хиляди лири. Джордж беше дочул слуховете, че Леопардът е донесъл скъпоценни камъни от Цейлон, и се надяваше, колкото и безнадеждно да беше, че ще успее да замени нещо срещу тях, както вече беше направил с чистокръвните си коне.
Адам бе заявил полунашега, че не иска друго освен титла.
Негово височество бе поклатил тъжно глава и бе отвърнал, че подобни неща не са в негова власт. Принцът беше дълбоко разочарован заради скъпоценните камъни.
Савидж се усмихна мрачно, докато изкачваше стъпалата към Карлтън Хаус. Знаеше, че на този свят няма нищо недостижимо. Някои неща просто изискваха по-висока цена от други. Когато Джордж видеше скъпоценните камъни, когато ги докоснеше и си представеше колко щяха да приличат на светлосините очи на Мария, щеше да намери начин да ги получи.
Адам прикри веселите огънчета в погледа си, когато негово височество призна, че се съветвал със своя приятел Чарлз Фокс във връзка със сложния въпрос по придобиването на титла. Най-накрая Савидж успя да измъкне скъпоценностите от пръстите на принца и да ги постави обратно в черната кадифена торбичка.
— Ще отсъствам от страната през идните три седмици. Може би до завръщането ми негово височество ще е намерил парите за покупката на скъпоценните камъни. — Залюля торбичката в дланта си. — Мога да получа поне четвърт милион за тях, но на ваша светлост ще ги дам за сто хиляди.
Младият мъж знаеше, че събеседникът му е потънал до такава степен в дългове, че нямаше откъде вече да вземе на заем. Затова пък му даваше три седмици да намери начин да му осигури желаната титла.
Когато пристигна на Кързън Стрийт, Адам се убеди лично, че лейди Рандолф не знае нищо за дуела, затова й съобщи, че Тони заминава с него за Европа и че ще отсъстват около три седмици.
— Ще му приготвя един куфар с багаж. Колко безотговорно от негова страна да излезе, без да вземе нито една дреха освен онова, което носи на гърба си.
— Няма да му трябва нищо изискано. Възнамерявам да го карам да работи, за да плати превоза си. Кажете на Бърк да хвърли само няколко неща в една торба.
Роз го изгледа силно притеснена.
— Господин Савидж… Адам… надявам се не говорите сериозно, че Тони ще трябва да полага физически усилия. Той никога не е бил особено силен. Страхувам се, че не е толкова издръжлив, колкото би трябвало да бъде.
Младият мъж се усмихна.
— Прекалено глезите това момче, мадам. И го подценявате. Докато бяхме в Идънуд, той почисти конюшнята. Физическият труд създава не само мускули, а и силен характер.
Розалинд пребледня.
— Моряците са определено груби и опасни хора. Не мога да си представя, че ще трябва да живее с такива хора.
Адам се опита да я успокои:
— Не се тревожете за него, Розалинд. Взел съм го под крилото си и ще се погрижа да не му се случи нищо лошо. Знайте, че мисля за него като за свой син.
Лейди Рандолф не беше сигурна дали не трябва да му каже, че трябва да мисли за Тони като за своя дъщеря. Вместо това помоли господин Бърк да приготви багажа за внучката й.
Тони откри, че не може да се отпусне. След като се люля непрестанно в продължение на два часа, тя скочи от хамака и започна да се разхожда напред-назад.
Дуелът не бе успял да я спаси от напрегнатостта; фактът, че не знаеше как бе завършил той и трябваше да се крие тук като плъх, я караше да се чувства като в капан. Следващите два часа прекара като крачеше из каютата; времето минаваше бавно. Не беше гладна, устата й бе пресъхнала, а гърлото й гореше. Предпазливо отвори вратата и надникна навън.
Тръгна по коридора и влезе в един от товарните трюмове. Антония подскочи, когато ненадейно чу шум зад себе си. Някакъв дребен, жилав мъж с подобно на пор лице попита:
— Дъ н’би дъ търсиш нещо, момко?
— Ъъъ… просто съм любопитен. Помислих да огледам, ако нямате нищо против, господин?…
— Максуайн, Пади Максуайн. Туй, разбиръ съ, не й моя работа, момко, к’во прайш. Аз съм корабният гутвач. Шъ искаш ли кльопачка?
— Бих пийнал нещо — осмели се да помоли девойката.
Максуайн намигна.
— Всички туй искаме, момко. Ду един! Ила с мен в камбуза.
Тя се опита да поведе разговор.
— Отиваме на континента за стока, която да превозим до Индия. Този кораб май има доста голям трюм.
— Има ощи два, един на кърмата и един на носа. — Готвачът вдигна ръка. — Ни ми казвай к’во мислиш да пренасяш контрабандно, момко, аз съм глух и сляп.
Младата жена последва новия си познат към камбуза. Понечи да заяви, че нямат намерение да пренасят никаква контрабанда, но премълча.
Максуайн й подаде канче с ром.
— Нямате ли вода? — попита девойката.
Готвачът бе видимо ужасен.
— Нивгъж ни съ докосвам ду таквоз нещу. Вудата й за удавниците.
Взе една кана и наля малко в чашата й, за да разреди алкохола в нея. Антония започна да пие бавно течността.
Внезапно в кухнята влязоха десетина мъже и тя побърза да се отдръпне от пътя им, преди да са я съборили. Огледаха подигравателно напудрената й перука и тесни панталони. Тони се готвеше да излезе, когато един от моряците със силен шотландски акцент се обади:
— К’во има, Луксозни панталони? Много си добър, за да ядеш с нас, тъй ли?
— Не, не, разбира се, че не.
— Тогаз си стой на задника. Пади, с к’ва отрова възнамеряваш да напълниш невинните ни търбуси днес?
— Със свински бели бъбречета и марулки — отвърна духовито Максуайн, с което си спечели няколко изхилвания.
— О, аз пък съ нъдявах на тенджерка със сметана.
Всички, с изключение на младата жена се заляха от смях.
— Скапанот’ти лице няма да са спука, ако съ засмейш, дъ знайш, Луксозни панталони.
Готвачът скочи да защитава Антония.
— Благородницит’не гу наричат така, глупако.
— Как викати на оназ работа на жените? — осведоми се тромавият шотландец.
Девойката отпи от рома си.
— К-котенце — прошепна тя с надеждата, че бузите й не са станали аленочервени.
