Вирджиния Хенли
Прелъстен
ГЛАВА ПЪРВА
Лейди Антония Лам стоеше пред голямото огледало, смръщила прекрасното си чело. Красотата й беше класическа; големите зелени очи с черни ресници грееха над деликатно изваяни скули и пълни устни. Нетърпеливо прибра назад облака черни коси и критично огледа гърдите си, навирили връхчета над дантеления й корсет.
— Толкова са малки! — проплака тя.
Баба й, лейди Розалинд Рандолф, остави чашата си с какао и рече сухо:
— Не размерите са важни, а стегнатостта.
Премери с поглед високата, стройна фигура на своята внучка, отбеляза със задоволство колко тънък е кръстът й и колко красиви и дълги са краката й. Това я върна в спомените й за времето, когато на шестнайсетгодишна възраст тя самата бе отишла на първия си бал.
— Мъжете ще паднат на колене пред теб, Антония, няма за какво да се тревожиш. Последният бал, на който бях, приличаше по-скоро на съревнование по грозота. Лейди Денам с тази рокля, толкова надигната при бюста, беше като гълъб с голяма гуша. Херцогиня Бедфорд пък бе решила да копира новите цветове на Кралската флота, но роклята й бе в такова крещящо синьо, че след това ме боляха очите. Да не говорим за сините й напудрени коси, изпълнени с корабчета. Проклетницата в продължение на цял час повтаря думите на своя фризьор Легро. — Роз започна да я имитира: — „Три седмици е най-дългият период, който една глава може да издържи през лятото, без да бъде отворена.“
Очите на Антония заблестяха весело. Хвана една снежнобяла къдрица от творението върху тоалетката, нацупи се и рече:
— О, Роз, с такова нетърпение чаках да сложа първата си перука, но ти направо ме отврати.
— Чудесно! Те не са нищо друго освен развъдници на микроби, направени от конски косъм, коноп и пудра. Ще благодаря на Бога, когато излязат от мода.
— Подозирам, че се опитваш да повдигнеш самочувствието ми. Херцогиня Девъншир е известна красавица и съм убедена, че следващата седмица първият й бал за този сезон ще бъде посетен от много елегантно облечени дами.
Антония не се харесваше; всъщност не знаеше, че е красива. През целия й живот, когато някой я срещнеше, казваше нещо от рода на: „Колко жалко, че не приличаш на майка си“ или „Ти си висока като брат си, но помня, че майка ти бе изящна като котенце“.
— Не всички те са дами, скъпа — обяви сухо баба й. — И най-малко от всички самата Джорджина! Освен това няма да се състезаваш с жените, а с мъжете. Лицето на „Скифи“ Скефингтън бе скрито под пласт белило, а от него вонеше на парфюм. Всички са се побъркали в стремежа си към ексцентричност. Но какво ли се чудя, щом самият крал Джордж е луд! — Без да спре дори да си поеме дъх, баба й продължи: — Така, а сега да повикаме Моли. Искам да видя как изглежда новата ти бална рокля.
Антония усети надигащото се нетърпение. Само допреди няколко седмици всяко напускане на Стоук и отиване в лондонската им къща бе за нея възможност да обикаля книжарниците за творби, посветени на представителни сгради, на техните градини и мебелировка, все неща, които я омагьосваха. Но тогава баба й лейди Розалинд Рандолф и нейната най-голяма приятелка, лейди Франсис Джърси, решиха, че тя вече е достатъчно голяма за първия си сезон. И изведнъж, вместо да прекарва както досега дните си в езда и разходки с лодка със своя близнак Антъни, се наложи да изтърпява няколкочасови проби на балните си рокли, да взема уроци по танци и да слуша съвети как да завърти главите на богатите млади лордове, така че да поискат ръката й.
Слугинята пристигна и сребристобялото творение от тюл бе облечено върху фустите на младото момиче, косите му бяха скрити под модно накъдрената перука. След това доближиха до лицето й стъкленицата с пудра, която бе нанесена щедро навсякъде и накрая поставиха внимателно изкуствената бенка до устните й.
Трите глави се обърнаха едновременно към входа на спалнята, дочули стъпките на Антъни, който очевидно се прибираше от езда. Тъмнокосият младеж се появи на вратата, пъхнал ръце в джобовете си; мелодийката, която си свиркаше, замря.
— Тони, това ти ли си? — попита изненадано той.
Сестра му се усмихна и на бузите й се появиха трапчинки.
— Тони, наистина съм аз. Ти какво си помисли?
Двамата се наричаха един друг Тони и това объркваше другите. Всъщност точно тази бе причината да го правят още от детските си години.
— Не ми харесва — заяви безцеремонно той.
Лицето на Антония помръкна.
— Приличаш на сватбена торта!
— О-хо — пошегува се Роз, — вече чуваш сватбени камбани и това ще те лиши от твоя помощник- капитан на платноходката, няма да има кого да командваш. Антъни, поведението ти е твърде егоистично.
— Аз съм мъж — усмихна се широко внукът. — Би трябвало да съм егоист.
— За теб е лесно, скъпи. Ти ще наследиш всичко това, без дори да си помръднеш пръста, но сестра ти трябва да се омъжи, и то добре, ако желае да има собствен дом и титла за първородния си син.
Младежът възрази:
— Роз, та ние сме едва на шестнайсет години! Дори мисълта за брак ме изпълва с ужас.
— И така би трябвало да бъде, глупчо. Ще изминат още няколко години, преди да си готов да се обвържеш, докато Антония вече е узряла за брачния пазар.
Антония обаче не беше узряла; чувстваше се неспособна за тази задача. И баба й, и майка й бяха омаяли мъже с титли и те ги бяха отвели пред олтара горе-долу на същата възраст като нейната. Знаеше, че почти няма шанс да срещне някого тук, далеч от големия град и отправи благодарствена молитва, задето бе получила възможност да участва в тазгодишния лондонски сезон.
— Тази мисъл плаши и мен, Тони. И аз не съм по-готова за брак, но съм развълнувана заради предстоящите празненства, на които ще присъствам.
— Не приличаш на майка си. На твоята възраст Ив смая цялото общество и предизвика дяволски голям скандал.
Някога Ивлин бе сгодена за Робърт Лам, но когато баща му почина и по-големият брат на Робърт — Ръсел, наследи титлата и Лам Хол, тя побърза да му пристане и стана главна тема за разговор на висшето общество.
— Иска ми се родителите ни да се върнат от Цейлон — произнесе с копнеж Антония. — Почти съм забравила как изглежда майка ни, освен че има руса коса и е много красива.
— Това беше преди десет години. Жените се износват в тропическата жега — заяви непочтително Антъни.
— Не и Ивлин — обади се баба му. — Тя е способна да се грижи за себе си.
— Роз! Понякога оставам с впечатление, че не одобряваш поведението на мама — отбеляза внучка й.
— Мм — отвърна уклончиво възрастната жена. — Моли, можеш да опаковаш перуката и роклята с останалата част от новия гардероб на внучка ми Антония, мисля да пристигнем в града един ден по-рано, за да можеш да си починеш добре. Започне ли веднъж сезонът, няма да виждаш леглото си преди зазоряване.
Летният ден бе прекрасен. Девойката си тананикаше щастливо, потънала в мечти за това, което я очакваше в Лондон. Сега, когато до появата й в обществото оставаха броени дни, вече не можеше да си намери място от вълнение. Баба й се бе погрижила да я отгледа и възпита и сега бе дошъл мигът да привлече вниманието на ухажорите. Родителите й бяха отделили пари за нейната зестра. Девойката съзнаваше прекрасно, че този факт заедно с бащината й титла допринасяха за привлекателността й, следователно за нея също имаше някакви надежди.
От прозореца виждаше навеса за лодките, разположен там, където поляната слизаше към брега на река
