решаващият фактор бе новонаследената му титла.
Роз въздъхна. Най-добре беше да държи Бърнард Лам по-надалеч. От общуването с него нямаше да се роди друго освен ревност и алчност; най-малкото можеше да повлече и Антъни към тези отвратителни пороци — разгулния живот и най-лошото от всичко — хазарта. Възрастната жена потръпна. По времето, когато близнаците бяха станали на пет години, дъщеря й бе натрупала толкова дългове от игра на комар, че бе невъзможно да бъдат пресметнати. Джорджина, херцогиня Девъншир, бе въвела тази мода, но за разлика от херцога съпругът на Ив не бе един от най-богатите мъже на Англия.
В продължение на година тя бе живяла на ръба на разорението, като приемаше подарените от обожателите си бижута, за да успокои поне малко онези, на които бе задлъжняла, така че когато предложиха на лорд Ръсел административен пост към Ийст Индия Къмпани, тя го бе окуражила да го приеме и преди десет години двамата се бяха отправили към Мадрас, Индия, като по този начин умело бяха избегнали поредния скандал. Тропиците не бяха подходящо място за деца, затова с готовност бе приела предложението на дъщеря си да се премести в Лам Хол, за да се грижи за близнаците и за къщата до завръщането им.
По време на вечерята Антония започна да описва пред баба си онова, което бяха видели същия следобед в Идънуд.
— Този Адам Савидж трябва да има страшно много пари. Ще може да ловува в собственото си имение. Сигурно притежава не по-малко от хиляда акра гори. Къщата е почти готова, но има още много работа по интериора й. На човек му секва дъхът от такова великолепие, нали, Тони?
— Конюшнята ще може да побере петдесет коня — отвърна небрежно юношата, очевидно заинтересуван повече от овнешкото, което си режеше в момента, отколкото от описанието на къщата. — Мисля, че ще успея да убедя без проблеми този Савидж да увеличи сумата на месечната ми издръжка. Той пръска парите, все едно, че са пясък.
— Мм, трябва да е един от онези богаташи, за които съм чела в „Татлър“. Те правят богатство в Индия, после се връщат в Англия със своите хурии и маймунки. Носят шалвари от брокат и тюрбани. Изкупуват нашите богатства, докато царският дворец дава празненства в тяхна чест.
— Иска ми се мама да ни бе казала нещо повече за него в писмото си — промълви замислено Антония.
— Може би тя самата не знае кой знае какво за него — предположи брат й. — Вероятно е бил съдружник на татко.
ГЛАВА ТРЕТА
В плантацията „Скокът на леопарда“ в Цейлон Адам Савидж стоеше под дебелата сянка на евкалиптовите и бамбуковите дървета, поглъщайки опияняващата красота на нощта. Идваше често на това място, откъдето се разкриваше чудесна гледка към езерото.
Стоеше абсолютно неподвижно и чакаше с безкрайно търпение, докато синьо-бялата лунна светлина заливаше всичко наоколо, в това число и застаналия неподвижно леопард и отражението му във водната повърхност. Гледката беше изключително красива. Леопардите умееха да се приближават неусетно.
Силната му мургава ръка напипа пистолета, затъкнат в колана му; искаше да се увери, че оръжието е на мястото си, в случай, че му потрябва. Кожените ботуши достигаха до мускулестите му колене, за да го предпазват от скорпионите, стоножките и змиите.
Усмихна се при спомена колко го бяха притеснявали змиите непосредствено след пристигането му в Индия. Бе работил на един от корабите, пътуващи дотук, за да осигури дървесина за баща си, който изработваше мебели. Бе успял да му изпрати абанос, тиково дърво, махагон, сандалово дърво и по-здравото и хубаво от всичко друго — палисандрово дърво. През онези първи дни бе виждал питони на всеки дънер, кобра — под всяка папрат.
Едно от нещата, които щяха да му липсват, когато се завърнеше в Англия, беше фантастичният див живот. В далечината се носеше зловещият вой на глутница чакали. Всеки час от деня и нощта бе изпълнен с гледки и звуци от екзотичната цейлонска фауна. Полумракът бе времето на крилатите създания. При залез слънце от пещерите излитаха прилепите.
Внезапно Адам долови сладкото, божествено ухание на желязното дърво. Според индусите Богът на любовта слагал в стрелите си от неговите цветове. Савидж затвори очи и си помисли за Ив. Най-после бе признал пред себе си, че я желае. Сега, след като вече бе свободна, нищо не му пречеше да я има. Тя обичаше да флиртува, обичаше мъжете да я ухажват, но подобна игра играеха много хубави жени. За него бе важно привличането им да е взаимно. Вдигна ръка към лицето си и прокара пръст по белега. Не можеше да претендира, че е красавец, и преди ножът да разсече дълбоко лицето му от едната страна на носа право през горната устна.
Знаеше, че съдбата го е белязала, за да му напомня за неговите грехове. Видът му плашеше младите жени, но странно, навъсеното му лице привличаше почти неустоимо по-възрастните, особено омъжените.
Понякога му се струваше, че Ив му изпраща неуловими подкани, но никога не се бе възползвал от тях. Не защото моралният му кодекс му забраняваше да прелъстява омъжени жени, а защото не можеше да обиди един верен приятел, като преспи със съпругата му. А Ръсел Лам бе точно такъв за него.
Поредният бял, погълнат от тропиците. И Индия, и Индокитай вършеха неуморно това. Той самият обаче се чувстваше прекрасно тук. Уважаваше страната и нейния климат; от самото начало си бе дал сметка, че обилните обеди, съпроводени от шишета вино, могат да убият белия човек по-бързо от която и да било болест.
Утре лейди Ивлин Лам щеше да дойде в „Скокът на леопарда“, за да вечеря с него за пръв път. Досега той винаги бе вечерял с лорд и лейди Лам в „Гавърнмънт Хаус“, подобния им на дворец дом в съседната плантация. Макар къщата да бе внушителна, самата плантация бе незначителна, сравнена с неговите двайсет хиляди акра. Канцеларската работа в Ийст Индия Къмпани обаче държеше Ръсел прикрепен към бюрото и не му оставяше време да се занимава със селскостопанска дейност.
Ив бе руса английска красавица, изкусителка като прародителката си. В красотата й обаче се усещаше някаква студенина, която го караше да се пита дали изобщо някога е била разбудена сексуално. Или дори дали някога е била задоволена напълно. Така или иначе, тя бе далеч от целомъдреността и той се надяваше благодарение на сексуалния си опит да успее да я научи да бъде добра партньорка в леглото. Ив излъчваше онази особена аура, която сякаш говореше „гледай, но не пипай“ и която го бе предизвикала.
Ако не беше богатството му, тя щеше да бъде недосегаема за него. Предвкусваше утрешната им среща, виждаше безупречната й бяла кожа, усещаше допира на златистите й коси в бузата си, чуваше обработения й глас да пропява някакви изтънчени остроумия, вкусваше я… Той излезе изпод сянката и се запъти към просторната си едноетажна къща, където прислугата вече го очакваше с готова баня и вечеря.
Камериерът му стоеше със събувалка в едната ръка и с домашните чехли — в другата.
— Добър вечер, Джон Бул — приветства го Савидж и се настани на табуретка, а слугата се зае със свалянето на ботушите му.
— Добър вечер, ваше превъзходителство — отвърна Джон и приведе яркочервения си тюрбан толкова ниско, че почти докосна земята с него.
Адам повдигна вежда.
— „Превъзходителство“?
— Когато сме в Англия… — започна с тържествен тон камериерът.
Господарят му вдигна ръка в знак на протест.
— Трябва ли да започваш всяко изречение с „когато сме в Англия“?
— Да, ваше превъзходителство, когато бъдем в Англия, това обръщение ще бъде напълно подходящо. Не одобрявате, когато ви наричам „господарю“, а „сахиб“ ви се струва прекалено чуждестранно, затова размишлявах дълго и стигнах до извода, че „ваше превъзходителство“ ще върши добра работа… когато се върнем в Англия.
Адам бе свикнал да запазва сериозно изражение, когато говори с Джон Бул. Бе му дал този прякор, тъй като той боготвореше всичко английско и живееше заради деня, когато най-сетне щеше да стъпи на
