увенчаната със слава земя.
— Джон Бул, все още не сме в Англия — напомни му той.
— Ех, така е, ваше превъзходителство, но утре, когато мемсахиб лейди Лам дойде на вечеря, е много важно да не ни помисли за нецивилизовани.
Адам завъртя очи към небето и промълви:
— Дай ми сила!
— Вие сте леопардът, най-силният мъж в Цейлон. Защо хабите молитвите си, за да искате още сила, ваше превъзходителство?
Савидж знаеше от опит, че е най-добре да не му отговаря. Прекоси стаята и подаде парченце плод на скореца.
— Здравей, Руни.
— Грешник! Адски огън! — отвърна птицата с огнена качулка.
— Когато си тръгнем за Англия, мисля, че ще бъде най-добре да не вземаме тази проклета птица. Речникът й е неправилен и може да ни напакости.
Адам си помисли, че щеше да бъде истинско чудо, ако англичаните оцелееха, след като чуеха речника на Джон Бул. Взе няколко таблици от бюрото си. След това погледът му се насочи към картата на плантацията, която покриваше отсрещната стена. Утре сутринта трябваше да стане в четири, за да организира събирането на каучуковия сок до обяд. Той течеше по-добре преди настъпването на обедните горещини, тъй като се сгъстяваше от топлината.
Киринда, цейлонката, която служеше при Адам, влезе безшумно в стаята. С нежния си глас съобщи на Джон Бул, че банята за Леопарда е готова. Всичките му хора мислеха и говореха за него като за Леопарда.
Джон Бул смъмри младата жена:
— Щом се приберем в Англия, няма повече да даваш нареждания на господаря. Когато е готов за банята си, той ще дойде в банята. В момента това не го интересува!
— Не съм съгласен с тази забележка, Джон Бул — заяви Адам. — Води, Лотосов цвят.
Тя никога не вървеше пред него, винаги — отзад. Когато Савидж я поведе към банята, повдигна сведените си очи и направи дръзка физиономия към камериера.
В отговор той изрече присмехулно:
— Лотосът не е нищо повече от най-обикновена водна лилия!
В средата на помещението имаше облицован с керамични плочки басейн, пълен с ухаеща вода, от която се вдигаше пара. Адам издърпа бялата си памучна риза през главата и позволи на Киринда да му помогне да свали бричовете за езда. Широките му мускулести гърди бяха оформени в резултат на многогодишен тежък физически труд. Над кръста тялото му бе добило бронзов загар от тропическото слънце и затова стегнатият задник и силните му крака изглеждаха ослепително бели.
Киринда обичаше да съзерцава тялото на своя господар, макар винаги да успяваше да изглежда със скромно сведени надолу очи, от страх да не помисли, че се е вторачила в белезите му. Той бе толкова по- различен от мъжете на тази земя. Гърдите и слабините му бяха покрити с черни къдрави косъмчета, а тялото му бе прекрасно. Косите, които падаха върху раменете му, бяха тъмни като на местните жители, но очите смайваха с ледената си синина и можеха да смразят само с един поглед човека, предизвикал недоволството му.
Младата жена го погледна крадешком; той бе подпрял лакти върху издатината в края на покритието от плочки, отметнал назад глава и затворил очи, отдаден на чувствените милувки на водата. Киринда се наведе да вземе гъба и черната й коса падна като копринен водопад. След това се изправи, остави богато бродираното й сари да се плъзне на пода и грациозно слезе по стъпалата в уханната вода.
Когато Савидж купи „Скокът на леопарда“ от семейство холандци, плантацията беше в окаяно състояние. Налагаше му се да работи по двайсет часа в денонощието. През онези дни бе прекалено изтощен, за да се къпе, и една нощ Киринда бе сторила това вместо него. Преживяването се бе оказало толкова приятно и за двамата, че се бе превърнало в ритуал.
Момичето трябваше да се надигне на пръсти, за да сапуниса врата и раменете му, а след това продължи с гърба, гърдите и корема. Подаде му сапуна, за да се погрижи сам за интимните си части. Връзката им не беше на сексуална основа, страстите нямаха място в нея. Савидж, вече напълно отпуснат, затвори очи и облегна назад глава.
Когато отвори очи минута-два по-късно, Киринда стоеше търпеливо с кърпа в ръка. Този ритуал с Лотосов цвят действаше изключително успокояващо на един мъж. Тя никога не говореше. Никога не се отврати от белезите му. Сините му очи й се усмихваха, докато той обличаше халата си, за да отиде да вечеря.
След като се нахрани, младият мъж излезе на верандата, за да се наслади на лекия ветрец и на пурата, направена от отглеждания в сухата зона на Джафра тютюн.
Беше все още тъмно като в рог, когато стана и се запъти към навеса за сушене. С годините неговите работници бяха започнали да се справят изкусно със събирането на снежнобялата течност и се бяха убедили колко е важна чистотата при извършването на тази процедура. Савидж раздаде ножове, чаши, кокосови черупки и ведра. След това започна да налива оцетна киселина в калъпите, тъй като знаеше, че събирачите скоро щяха да започнат да пристигат със събрания каучуков сок. След престой от осемнайсет часа получените каучукови листа щяха да бъдат пресовани с валяци, за да не се слепват едни в други, а после щяха да висят няколко дни под навеса за сушене.
Мъжете, които бяха научили добре английски, бяха повишени в надзиратели и се движеха с чадър като знак за изпълняваната от тях длъжност. Леопардът, както го наричаха работниците в плантацията, бе суров и взискателен господар и учител, който управляваше с желязна десница. И не се примиряваше с каквото и да било, ако то не му допаднеше. Наказанията се изпълняваха безмилостно и без отлагане. За провинилите се никога нямаше втори шанс. Страхът им обаче бе примесен с уважение. Нямаше нито една от извършваните в плантацията работи, която той също да не може да върши, и то по-добре от всеки друг.
По времето, когато „Скокът на леопарда“ бе собственост на холандците, работниците бяха цейлонци. Те бяха привлекателни хора, но изключително хитри и мързеливи. Ако в определен ден решаха да не работят, никаква земна сила не можеше да ги принуди да го сторят. По време на престоя си в Индия Адам бе наблюдавал как местните жители манипулират и изнудват англичаните. Те сядаха на някое стъпало и преставаха да се хранят, докато постигнат целите си, или заплашваха да се изкормят собственоръчно, или дори да пръснат черепите на децата си.
Затова, когато Савидж стана собственик на плантацията, освободи цейлонците и ги замени с по- мургавите тамили, които бяха далеч по-работливи и прилежни. Позволяваше им да изпълняват своите обичаи, освен ако не го възмущаваха; в такъв случай ги забраняваше. На Изток една жена раждаше, докато осигури син на мъжа си и тогава той имаше право да си вземе втора съпруга. Наложниците бяха нормално явление, затова не се намесваше. Девойките трябваше да се омъжват веднага след навлизането в пубертета, в противен случай се превръщаха в плячка за всички мъже от своята каста.
Киринда беше единствената цейлонка в плантацията. Още през първата седмица, в която Адам бе станал собственик на „Скокът на леопарда“, дванайсетгодишното момиче бе овдовяло и бе обречено на сати. Той я бе спасил от погребалната клада, върху която тя трябваше да изгори заедно с останките на съпруга си, и я бе направил своя лична прислужница.
Друга установена практика, която побърза да забрани, бе да се убиват новородените момиченца. Той настоя те да бъдат обучавани и да работят срещу заплащане.
Всеки ден, щом разпределеше работата, Адам се връщаше в едноетажната си къща, за да закуси. След това яхваше коня и обхождаше всичките двайсет хиляди акра, за да наглежда реколтата, която изнасяха в Англия.
По време на закуската младият мъж бе унил и Джон Бул реши, че е по-добре да го подсети.
— Не забравяйте за посещението на лейди Лам. Ще приготвя чисти дрехи, а банята ще ви чака точно в четири.
— Ще бъда тук — успокои го Адам и отказа предложените му допълнително кафе и плодове. — Нямам
