Пади наряза дебели филии хляб и сипа с черпак от рядката яхния в оловни купи с дръжки. Тони натопи хапка хляб и я лапна. Едва не се задави, тъй като в този момент някой я удари силно по гърба. Очевидно сътрапезниците й бяха решили да се шегуват с нея.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Беше късно следобед, когато Савидж се появи отново на доковете. Той беше решил лично да управлява „Летящия дракон“ по време на това пътуване и накара своя помощник господин Бейнс да го придружи при щателната проверка на кораба. След като се увери, че всичко е наред, нареди да вдигат котва и прекара сам плавателния съд, докато влязоха в Темза.
Тони, която стоеше в малката си каюта, разбра, че се движат. Това означаваше, че настойникът й бе на борда; нямаше да тръгнат без него. Типично за него бе да я остави да се тревожи. Някой раздаваше команди на висок глас, за да не бъдат заглушени от шума на разпънатите платна.
Клиперът се отправи към океана и Антония усети за момент, че я обзема паника. Не беше излизала в открито море от онзи съдбоносен ден, в който бе изчезнал Антъни. Овладя страха си, но знаеше, че той щеше да се върне с пълна сила, ако ги връхлети буря.
Когато по-късно излезе на палубата, разбра, че Савидж управлява кораба. Имаше ли нещо, което този мъж да не може да прави? Макар да бе почувствал присъствието й, той се преструваше, че не я забелязва, и това не можеше да не й направи впечатление. Проклет човек. Изражението му бе неразгадаемо. Докато го наблюдаваше, тя не усети, че възхищението на собственото й лице бе неприкрито. Черната му коса бе пусната свободно. Носеше само една светла риза, разкопчана на врата, която контрастираше с тъмната му кожа. От него се излъчваха гордост и увереност. Стиснал здраво кормилото, той очевидно държеше под свой контрол кораба, така както контролираше всичко, което правеше, където и да отидеше.
Когато се озоваха пред Грейвзенд, Савидж придвижи „Летящият дракон“ от средата на Темза към десния й бряг и Антония затаи дъх, поразена от великолепната картина на Идънуд, която се разкри пред нея. Високите му прозорци бяха позлатени от последните слънчеви лъчи, тухлите грееха с топъл тъмнорозов цвят. Девойката се взираше към сградата със същия копнеж, както и към нейния собственик. Разбра, че Идънуд е пленил завинаги сърцето й.
— Пускай котва, господин Бейнс! — прогърмя гласът на Адам; веригата издрънча и затрака.
Младата жена се обърна, за да погледне настойника си. Той направи знак с глава към Идънуд; очевидно искаше да го последва.
Савидж изчезна зад борда и Тони се прехвърли след него през перилата, за да скочи в полюляващата се лодка. Настойникът й хвана греблата и съсредоточи силите си в борба с бързото течение.
Когато пристигнаха, Антония скочи на брега и завърза лодката за едно дърво. Отправиха се заедно към къщата. Най-после Адам й каза онова, което тя очакваше да чуе от десет часа.
— Куршумът само е одраскал братовчед ти, но ти успя да предизвикаш скандал, задето стреля на девет и по този начин се дамгоса като страхливец.
Усещането за провал предизвика горчив вкус в устата й.
— Не съм страхливец — заяви натъртено девойката.
— Знам — отговори тихо младият мъж. — Как разбра, че той ще се обърне и ще стреля на девет?
Тони го изгледа, докато търсеше отчаяно правдоподобен отговор. Но не откри такъв.
— Непрекъснато го сънувах.
Вече й бе все едно дали ще й повярва или не.
— Животински инстинкт. — Той кимна утвърдително. — Винаги е добре човек да се вслушва в него.
Одобрението стопли душата й и внезапно изпита благодарност, че не бе извършила убийство. Бърнард Лам просто не заслужаваше това!
Усети светлосиния поглед на своя настойник върху себе си.
— Не те ли интересува дали твоите приятели няма да очернят името на Антъни Лам?
— Не особено — повдигна рамене Антония. — Аз знам истината и това е, което има значение за мен.
Савидж определено бе много доволен от поведението на младежа.
Джон Бул се появи в мига, в който влязоха в Идънуд.
— Намери някой от твоите дълги бели панталони за Тони. Отправяме се към Средиземно море. В това време аз ще приготвя багажа си. Трябва да бързаме, за да хванем отлива.
— Защо все се самообслужвате, ваше превъзходителство?
Младата жена прикри усмивката си.
— Отивам да избера някаква стока за Индия. Какво ще предложиш да взема, Джон Бул?
— А, млади господарю, негово превъзходителство ще ви посъветва. Той знае какво е най-добро за вас. — Икономът я поведе към крилото за прислугата и й подаде купчинка снежнобели дрехи. — Опитайте тези.
Тони влезе в малката, покрита с огледала баня. Джон Бул беше дребен човек и памучните му панталони щяха да й свършат работа. Погледът й бе привлечен от наредените на една полица екзотични козметични средства, които очевидно принадлежаха на Киринда. Имаше десетки бурканчета, шишенца и мускалчета, съдържащи всевъзможни кремове, масла и приятно ухаещи гримове.
Реши да ги разгледа и в този миг чу гласа на Савидж;
— Къде е младият дявол, мътните го взели?
Антония грабна няколко бурканчета, уви ги в панталоните и пъхна вързопчето под мишница. Трябваше да изчака, докато се озове в каютата си на „Летящият дракон“. Внезапно осъзна, че се намира пред прага на истинско приключение. Младите мъже обикаляха континента, но не и младите жени. Определено преобличането като мъж даваше големи предимства.
Адам носеше малък сандък, следван от индиеца с куфар в ръка. Девойката се изпълни с подозрения. Настойникът й явно пренасяше нещо контрабандно; любопитството не й даваше мира. Очите й непрестанно се насочваха към мистериозния сандък, докато лодката ги отнасяше към кораба.
— Любопитството убило котката — пошегува се Савидж, проследил погледа й.
Тя вирна брадичка, недоволна, че винаги успява да разчете мислите й. Настойникът й приближи лодката до кораба, след това се изправи и й нареди:
— Подай ми сандъка.
Тони се наведе и се опита да го вдигне, но това се оказа невъзможно.
— Не можеш да го помръднеш, защото е пълен с трудно припечеленото ми злато, с което трябва да платя за проклетата ти стока.
Адам с лекота вдигна сандъка на рамото си и така се качи на борда. А след това забърза към щурвала.
— Вдигайте котва, господин Бейнс! Вдигайте и грота!
Гласът му сякаш я пронизваше, докато тя самата бързаше да отнесе в кабината си своята контрабандна стока.
Багажът, приготвен от господин Бърк, я чакаше в каютата. Антония скри козметичните средства под дрехите на Антъни. Радваше се, че не й се налага да дели с някого каютата.
Когато на вратата й се почука, тя помисли, че това е настойникът й. С изненада видя готвача с поднос в ръце.
— Нареждане на капитана. Тъз вечер ни трябва да съ моткаш в кракат’ни, момко.
Тони махна перуката и ботушите и се излегна върху хамака, като поддържаше подноса. В него имаше десетина едри скариди и варени пресни картофи, полети с масло и лимонов сок. Салатата от спанак и лук бе залята с оцет и ухаещо на билки олио. Вечерята бе много вкусна. Този факт я изненада, тъй като Максуайн имаше вид на човек, способен да сготви само някаква помия.
Докато се наслаждаваше на храната, се запита как щеше да прекара нощта в хамака. Стана така обаче, че заспа още преди да е привършила вечерята си.
На сутринта стана, изпълнена със страх от работата, която я очакваше. Среса назад черните си коси, обу ботушите и излезе на палубата.
Смая се от факта, че се намираха в някакво пристанище. Адам точно се връщаше на кораба. Очите й се
