пришпори. Понесоха се към реката и забавиха едва когато видяха компанията на Джорджина. Шарлот бе много изплашена. За да я успокои, Антония заяви:
— Вероятно това е някой бракониер. Стой край другите, а аз ще отида да съобщя за него.
Страхът й намаляваше за сметка на нарастващия гняв. Знаеше кой бе стрелял по нея. Трябваше да съумее да убеди Адам Савидж, че Бърнард Лам се опитва да я убие. Как се осмеляваше той да я излага на подобен риск, като кани злото копеле в Идънуд?
Девойката нахлу в конюшнята и предаде коня си на един от конярите. Готвеше се да тръгне да дири своя настойник, когато дочу нисък, дълбок смях от едно от отделенията за животните. Позна го начаса. Беше последван от изкусителен женски глас и интимен смях.
Антония се запъти натам, почти заслепена от ярост; пред очите й се въртяха червени кръгове. Онова, което видя над ниските вратички, я накара да застине. Савидж, с покрит със слама гръб, подаваше ръка на Анджела Браун, легнала безсрамно на сламата. Адам й помогна да се изправи и изрече:
— Казах ти, че ще ни открият. Струва ми се трябва да сме благодарни, че това е Тони, а не Бърнард.
— Братовчед ми беше прекалено зает да ме преследва из гората!
Младият мъж не можеше дори да си представи, че Бърнард представлява някаква заплаха за неговия повереник. Той просто беше разглезен заради парите, които притежаваше по рождение, и презираше братовчед си, тъй като беше беден.
— Тони, за Бога, ти си обсебен от тази абсурдна мисъл — възкликна Савидж.
Антония изгледа презрително актрисата. Тоалетът й бе във възможно най-крещящо алено и жълто. Ако някой друг се бе облякъл по такъв начин, щеше да бъде откаран в лудницата. Анджела обаче изглеждаше смайващо в тези дрехи.
— Как е глезенът? — попита я саркастично.
Адам отговори, като успя да запази сериозна физиономия:
— Тъй като току-що го прегледах най-подробно, мога да те уверя, че е като нов.
Актрисата го изгледа дръзко и изтупа сламата от полите си.
— Добре — продължи Антония. — Значи вече няма да й се налага да прекарва толкова много време по гръб!
— Какво, по дяволите, става с теб? — попита Савидж.
В този момент към тях се приближи Бърнард Лам, очевидно развеселен.
— Сребърната лъжица в устата, с която е роден, вероятно е заседнала в гърлото му.
Адам и Анджела се засмяха на жестоката забележка.
Тони се вбеси, че настойникът й беше на страната на нейния неприятел. Тя се спусна към братовчед си и стовари камшика си за езда върху лицето му.
— Кучи син такъв, ако искаш да стреляш по мен, по-добре да се срещнем на Батърси Фийлдс и да приключим с този въпрос! Секундантите ми ще се свържат с теб!
Завъртя се и излезе от конюшнята.
Бърнард Лам притисна носната кърпа към ударената си буза, като сипеше грозни заплахи по адрес на титулувания си братовчед.
Адам Савидж присви замислено очи, но не каза нищо. Между тези двама младежи ставаше нещо и той трябваше да открие какво точно бе то. За момента злобата на повереника му се бе разгоряла и никакви логически доводи нямаше да му повлияят, докато гневът му не се охладеше. Беше абсолютно сигурен само в едно. Не можеше да става дума за никакъв дуел!
— Онова, което имате помежду си, не е моя работа — обърна се към Бърнард той. — Съжалявам, че той те нападна в дома ми. Ела да се погрижим за раната ти.
— Това е дреболия… драскотина.
Тони се отправи незабавно обратно към Лондон заедно с Роз. Нарочно седна на капрата до Брадшо, за да избегне въпросите на баба си. До ушите й не трябваше да стигне нищо за последните й неприятности, иначе Роз щеше да й забрани да си отмъсти. Девойката стисна юмруци и ги пъхна дълбоко в джобовете си. Беше абсолютно сигурна само в едно — без съмнение щеше да има дуел!
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ТРЕТА
Антония се събуди, потънала в пот. Това се случваше трета нощ подред; същото се отнасяше и за повтарящия се сън. Само след миг осъзна, че беше време да става.
Отметна завивките и потръпна. Съблече влажната от пот риза на Антъни и зарови лице в нея, сякаш се надяваше да почерпи сили от дрехата, носена някога от брат й. Остана така, гола и тръпнеща и прошепна:
— Тони, помогни ми!
Това я поуспокои. Правеше това както за да отмъсти за своя близнак, така и за да се защити, тъй като чувстваше, че Бърнард Лам щеше да отнеме живота й, ако не го изпревареше.
Девойката облече ризата, бричовете, чорапите и ботушите с такива сигурни движения, че сама се изненада. Чувстваше се предопределена от съдбата да стори това. Всичко изглеждаше до такава степен предопределено, че беше спокойна, макар да се страхуваше. Знаеше със сигурност, че нейната съдба е в собствените й ръце. Заключението се налагаше само. Ако не направеше нищо, беше загубена. Ако действаше, щеше да спечели. Всъщност това бе секретът на живота и смъртта.
Тони бе благодарна на Адам Савидж. Той й бе показал, че най-ценното нещо е смелостта. Беше си поставил за цел да направи мъж от нея и бе успял. Антония притежаваше решителността на мъж, силата и твърдостта на мъж. Вярно, че й липсваше физическа сила, но компенсираше това с типичните женска интуиция и остроумие. Бърнард Лам нямаше никакъв шанс.
Възползва се от факта, че настойникът й бе принуден да остане в Идънуд и да забавлява гостите си. Знаеше, че има уговорена среща с Уелския принц и не може да се върне в Лондон.
Антония посети младия Саутхемитън и полковник Дан Макинон. Те бяха участвали в много дуели. Накара ги да се закълнат да пазят тайна и видя как възбудата им нараства. И двамата обичаха риска и опасността.
Трябваше да се спазва установеният от кодекса на дуелите ритуал. Предизвикателството трябваше да идва от онзи, който заема по-високо обществено положение. Сега щяха да посетят опонента на лорд Лам, за да му съобщят времето и мястото и да му предоставят избора на оръжие. Никой не се съмняваше, че Бърнард ще се спре на пистолети.
Беше й трудно да заспи главно защото се страхуваше от съня, затова девойката излива до късно през нощта подозренията и опасенията си върху страниците на дневника. Когато препрочете написаното, тя откри, че бе изброила много повече оплаквания от своя настойник, отколкото от омразния си братовчед. Най-смешното от всичко бе, че тя се възхищаваше почти от всичко в Адам Савидж. А проблемът беше неговият легион от жени.
Най-накрая трябваше да погледне истината в очите и да я признае. Завиждаше им с цялото си същество. Мечтаеше за него, както за нищо друго досега. Искаше Адам да я люби.
Тони взе дългата черна пелерина и я преметна върху ръката си. Щеше да я облече чак когато излезеше от Кързън Стрийт.
Пресече улицата, за да избегне светлината на лампата на ъгъла. Когато тръгна из Грийн Парк, все още беше тъмно като в рог. Побърза да прекоси Стейбъл Ярд Роуд, откъдето Саутхемптън трябваше да я вземе в нает файтон.
Показа се черна карета и девойката пристъпи напред, докато Макинон опъваше юздите, ударите на сърцето й отекваха в ушите й. Вратичката се отвори и някаква ръка я дръпна вътре. Една от полираните кутии за пистолети на полковника лежеше върху черната кожена седалка, а до нея имаше чанта с шишенца и малки сребърни чашки.
— Това е Кийт, личният лекар на негово височество.
Антония погледна стреснато.
— Помолих те да пазиш дуела в тайна.
— Дявол го взел, благоразумието изисква лекарско присъствие. Това би могло да спаси живота ти,
