комуто бяха наредили да събира въглища от улицата.
— Кат’ свършиш да знайш, че имаме една камина, дет’ съ нуждай от почистване — присмя се един от лакеите.
— Затвори си проклетото кречетало — озъби се Тони и се прицели с лъскавото парче антрацит, което държеше в ръката си.
Девойката изкачи неуверено стълбите, водещи към градската къща на нейния настойник; въпреки това бе решила на всяка цена да му разкаже за опасността, която я грозеше, и за това, как Бърнард Лам се бе опитал да я елиминира, за да наследи богатството й.
Приближи се до библиотеката, благодарна, че не срещна Слоун. Савидж пушеше и отпиваше от брендито си.
— Братовчед ми ме последва до Ричмънд с единствената цел да… — започна младата жена.
— Не си измисляй извинения! Онова, което стори, не може да бъде извинено — прекъсна я Адам.
Лицето й пламна.
— Знам, че не трябваше да вземам конете без твое разрешение, но ако те бях попитал, вероятно щеше да ми откажеш.
— Правилно.
Настъпи мълчание.
— Нямаше да обещая да участвам в това състезание, ако не бях препил.
— Правилно.
Настъпи мълчание.
Тони помисли, че трябваше да се досети колко неудачен ден й предстои още когато изтегли номер тринайсет. Това бе истинско предзнаменование. Но не се осмели да му обясни нещастията си с лошия късмет, тъй като настойникът й бе от хората, които вярваха, че всеки сам кове собственото си щастие или нещастие. Нямаше смисъл да обвинява и братовчед си в опит да я убие, тъй като Савидж със сигурност щеше да посрещне думите й с презрение. Да върви по дяволите; един тиранин не може да бъде омилостивен по никакъв начин.
Девойката вдигна гордо брадичка и извади тежката кесия от джоба си. Постави я върху бюрото.
— Знам, че каквото и да кажа, пак ще си мислиш каквото искаш, но аз спечелих проклетото състезание, а за това трябва смелост. — А след това заяви насмешливо: — Това ще плати за скъпоценния ти файтон.
Адам загаси пурата си.
— Отново не си разбрал за какво става въпрос, освен ако не се правиш умишлено на по-тъп. Ти изложи на опасност живота на конете, да не говорим за момичето. За щастие животните не пострадаха. Това обаче не може да се каже за дамите.
— На дамите — произнесе с подчертан сарказъм последната дума тя — им няма нищо, само глезените им са леко навехнати. Мисля, че ще останат живи!
Очите и гласът на младия мъж останаха все така леденостудени.
— За разлика от теб те трябва да се издържат сами. Няма да могат да излязат на сцената поне в продължение на една седмица. — Прецени с поглед парите върху бюрото. — Това ще им помогне да не гладуват.
Девойката присви устни.
— Навяхването на глезена обаче няма да им попречи да изкарват пари легнали по гръб.
— Онова, което мразя най-много у теб, е снобизмът ти — процеди през зъби Савидж. После поклати глава: — Две млади контета, които се опитват да се надминат един друг, за да впечатлят дамите. Върви но дяволите! Не искам да те виждам.
Думите му я пронизаха право в сърцето.
По същото това време един друг млад франт се опитваше да впечатли друга една дама. Негово кралско височество седеше в затворена карета пред Марбл Хил. Бе притиснал крак към мекото бедро на Мария Фицхърбърт и поглади една от златистите й къдрици.
— Скъпо котенце, ще ми позволиш ли да остана при теб тази нощ.
Котенцето с престорено възмущение отвърна:
— Принц Джордж, как може да ми правите подобно обидно предложение?
— Моля те, не ме наричай „принц Джордж“, писанке. И не ти правя никакви обидни предложения, а искам да ти окажа висока чест, да те почета с тялото си — прошепна младият мъж, като се притисна в нея и взе ръцете й в своите.
— Това е част от брачната церемония. Моля ви, не се подигравайте с брака, ваше величество.
— Не се подигравам с брака, Мария. Ако можех, бих те направил своя съпруга.
Сърцето й се сви от мъка.
— Уви, ваше величество, невъзможно е. Става късно, трябва да се прибирам.
— Не ме наричай „ваше величество“, миличка. Нямаш ли капчица жалост в сърцето си? Ако не желаеш да ме поканиш в Марбл Хил, поне постой малко тук с мен.
— Но само малко — отстъпи младата жена. — Как бихте искали да ви наричам? Не бих могла да използвам само малкото ви име — не би било учтиво.
— Котенце, не желая твоето уважение, а сърцето ти — заяви възбудено принц Джордж, прокара ръка около талията й и започна да гали долната страна на едната й гърда.
— Мога ли да ви наричам „Прини“? — предложи Мария.
— Да, да, така е чудесно. Котана и Прини! Имам малък подарък за теб. — Извади медальона — искаше му се да е обсипан със скъпоценни камъни. — Прости на сантименталната ми душа, котенце, но знаеш добре, че държиш сърцето ми в дланите си. Носи този златен символ, за да ми покажеш, че ще се отнасяш мило с моето сърце.
— Оказвате ми по-голяма чест, отколкото заслужавам.
Младата жена повдигна прекрасните си златни къдрици, за да му даде възможност да закопчее сърчицето около врата й. Джордж изпъшка, когато пръстите му докоснаха топлата й кожа. Разкопча роклята й и зарови лице в щедрите полукълба. Мария знаеше, че не може да направи сцена. Ако кочияшът разбереше на каква дейност се бе отдала в каретата, веднага щеше да й излезе име на лека жена.
— Прини, не трябва да нравиш това! — прошепна.
— Котенце, трябва! — промълви той, притисна я към меката облегалка, като същевременно изпълни дланите си с нейното великолепие, а устните му се сведоха към нейните.
Госпожа Фицхърбърт с усилие си пое дъх; бе осъзнала, че тялото й не е равнодушно към действията му. Започваше да се възбужда и това бе ново и приятно усещане за нея.
— Скъпо котенце, виж само какво правиш с мен.
И той приближи ръката й към центъра на своята мъжественост.
Мария бе учудена от неговата твърдост. Опита да го стисне, но той бе твърд като мрамор. Внезапно отдръпна длан като опарена. Ако продължаваха така, само след минута той щеше да вдигне полите й, а това не влизаше в нейните планове. Тя закопча роклята си и заплака.
— Позволих ви такива волности, че ще се червя от неудобство до края на живота си. Такава развратница съм, сигурно ви отвращавам.
— Сладко мое котенце, не плачи. В теб няма нищо развратно, любима моя. Аз съм порочният и похотливият.
Остави го да избърше сълзите й и да я целуне за лека нощ. А нощта действително бе добра, реши тя. Много добра.
Тя обаче бе изключително лоша за Тони Лам. Девойката седеше във ваната и измиваше въглищния прах от ръцете и лицето си. Прехапа устна при спомена за нежността, с която Савидж бе пренесъл Анджела и Доли. Бе се отнесъл към уличниците като към дами, а нея, истинската дама, третираше като лакей. Но от всичко най-много я обиди обвинението му в снобизъм. То бе абсолютно несправедливо и причина за всичко това бе онова говедо Бърнард Лам. Той беше истинско зло.
Със сърцето си чувстваше, че той бе повредил „Чайка“ и причинил смъртта на Антъни.
Антония избърса сълзите си. Надяваше се братовчед й да умре още тази нощ от раните си. Копелето не
