чист за следващата схватка, — а Робер де Бошан и Ричард заеха позиции с насочени копия. Рицарят, който ръководеше турнира, спусна белия жезъл, но Робер смушка жребеца малко преди спускането на жезъла, за да изпревари конкурента си. Дори един миг закъснение понякога може да реши изхода на такъв оспорван двубой. Копието на Робер се пречупи с оглушителен трясък, но в следващата секунда съперникът му се озова на земята.
Ако де Бошан се надяваше с този мълниеносен удар да впечатли брат си, може да се каже, че остана горчиво разочарован — Хоуксблъд хладно поклати глава. Как може тези английски рицари да се надяват на победа в истинска битка, щом не са овладели тайните на двубоя с копие?
Кристиан по-скоро усети, отколкото видя Бриана. Обърна се и я съзря — идваше към него, прелестна като нимфа. Сърцето му силно заби и кръвта закипя във вените му. Каквото и да облечеше, всеки път му се струваше по-красива от преди. Кристиан знаеше, че жълтият цвят притежава магически свойства. Днес тя приличаше на египетската богиня Изида.
Усмихна се вътрешно при спомена за последната им среща. Може би тя не разбираше, че като го ухапа по ухото, тя неволно направи първата крачка към близостта, жадувана и от двамата. Понякога начините за ухажване са тъй неочаквани!
Хоуксблъд видя, че Джоан е с нея, и си спомни за писмото на принц Едуард. Джоан остави приятелката си и се затича към него. Искаше да го попита къде е принцът, но когато Кристиан пъхна писмото в ръката й, разбра, че щом Едуард й е писал, няма да се видят. Извади сгънатия ръкав от корсажа си и го подаде на Кристиан.
— Ще предадете ли на принца този знак на моята благосклонност, милорд?
— Разбира се, госпожице — обеща с усмивка той. Девойката наистина притежаваше ангелска красота и той разбираше защо Едуард бе толкова влюбен в нея.
Бриана проследи цялата сцена, изпълнена с противоречиви чувства — смут, разочарование, огорчение и съжаление. Сърцето й се сви от болка при мисълта, че явно никой мъж не може да устои на очарованието на приятелката й. Едновременно с това цялото й същество се изпълни с гняв към Хоуксблъд, който даде любовно писмо на Джоан, а я бе накарал да повярва, че сърцето му принадлежи на нея. Един вътрешен глас тихо й нашепна:
— Глупости! — ядосано каза на глас, но в същия миг видя Робер и весело му махна с ръка. Рицарят изостави принц Лайънъл и пришпори коня си към Бриана. Свали шлема си и прокара ръка през непокорните си руси коси. Девойката му се усмихна. Той наистина беше изключително красив мъж и в този миг приличаше на палаво момче. Бриана си каза, че е голяма късметлийка, след като ще се омъжи за този очарователен благородник.
— Кралица Филипа ми разреши да замина за Бедфорд — задъхано промълви тя. — Ще взема със себе си Адел и няколко слуги.
— Това е чудесно, Бриана. Ще заминем на следващия ден след турнира. Кралят бърза да започне строителството на новата кула. Донесе ли ми нещо в знак на твоята благосклонност за турнира?
— Не, аз… — Тя се поколеба за миг, после импулсивно развърза връзките, които придържаха ръкава към роклята й, и му го подаде: — Ето, вземи го.
Робер го докосна до устните си и й намигна — сега едното й рамо беше разголено.
Джоан се приближи към тях.
— Каква импулсивна постъпка, Бриана!
— Не съм забелязала досега да обръщаш внимание на своите импулсивни постъпки, Джоан — студено отвърна девойката.
Надяваше се Хоуксблъд да е видял жеста й на изключителна благосклонност към Робер. Чувстваше погледа му, но упорито отказваше да се обърне към него. Той беше невероятен мъж, ала тя беше упорита жена и да бъде проклета, ако се поддаде на силата му!
— Бриана, може ли да огласим нашия годеж на пиршеството след завършването на турнира? — попита Робер.
Младото момиче се поколеба, погледна към Джоан, а сетне се обърна към Робер и предизвикателно рече:
— Да, милорд. Подгответе необходимите документи.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Джоан не можа да прочете писмото от принц Едуард, защото трябваше да присъства на лекцията на мадам Марджори. Единственото място, където можеше да се усамоти, бе стаята й, но там се върна едва след вечеря. Едуард й липсваше и тя бързо напусна залата, за да избегне срещата с Уилям де Монтегю.
Разчупи восъчния печат и започна да чете с разтуптяно сърце:
Моя малка Жанет,
Сякаш изминаха хиляди години, откакто те държах в прегръдките си. От срещата ни край езерото в гората ми остана спомен, който ще пазя цял живот в сърцето си.
Търся къща в Лондон близко до реката, някъде към къщата на брат ти. Искам да сме заедно, но трябва да мисля за репутацията ти. Налага се да бъдем много внимателни, макар че тялото, сърцето и душата ми негодуват против тази дискретност.
Завинаги твой
Девойката целуна подписа и притисна писмото към сърцето си. Любовта беше най-вълнуващото събитие в живота й. Всичко останало й се струваше незначително. Закле се, че ще запази любовта им в тайна, щом такова бе желанието на Едуард. Беше горда, че успя да я скрие дори и от най-близката си приятелка. Бриана беше умно и проницателно момиче и Джоан се радваше, щом даже и тя не се досещаше за тайната й.
Джоан често вършеше лудории и винаги разчиташе на смелата си приятелка да я измъкне от неприятностите. Търсеше съветите й, когато се чувстваше неуверена. Ала сега бе сигурна в любовта на принц Едуард и затова не сподели нищо с Бриана.
Извади малко сребърно ковчеже и сложи писмата на Едуард в него. Поръси върху тях листенца от роза, заключи ковчежето и го скри под възглавницата си. Щом не можеше да има принца до себе си, поне щеше да има част от него.
С нетърпение очакваше предстоящия турнир. Бе гледала много турнири, в които нейният любим бе участвал и побеждавал, но сега за пръв път Едуард ще носи знака на нейната благосклонност и ще посвети победата си на нея!
Тъй като събитието щеше да е скромно, кралят реши да пренебрегне две от най-строгите правила за рицарските турнири. Първото правило забраняваше на рицар от по-нисък ранг да предизвиква рицар от по- висок ранг. Кралят и принц Едуард бяха уверени в бойните си умения и решиха да приемат всички предизвикателства. Второто правило задължаваше рицарите да излизат на арената според ранга си, като кралят откриваше турнира. Едуард III реши, че ще бъде много по-интересно, ако той и престолонаследникът излязат последни на арената.
Граф Хенри Ланкастър бе избран за маршал на турнира. Изключителна чест и тежка отговорност, тази привилегия се даваше само на най-знатните благородници, олицетворяващи най-възвишените идеали на рицарството.
Цветовете, избрани за пищния спектакъл, бяха златисто и небесносиньо, а върху копринените знамена около арената бяха извезани със златни нишки леопарди и лилии на небесносин фон.
Кристиан Хоуксблъд бе удивен от великолепните награди, предназначени за победителите. Бе участвал в много турнири, но никога досега не виждал да се раздават толкова щедри отличия. Победителят получаваше кинжал, който струваше цяла шепа златни соверени, а рицарят, който имаше три победи, получаваше меч, украсен с аметисти и полускъпоценни камъни.
