изглеждат по-набъбнали. — Успях да зърна тоалета на Джоан. Много по-предизвикателен е от твоя. Вчера Глинис скришом ми го показа. Целият е с бродерии от сребърни нишки и с нанизи от мъниста. Днес вие двете ще накарате всички принцеси да позеленят от завист.
— Тогава не мога да не се вслушам в съвета ги — засмя се Бриана и посегна към наметката си.
— Не, Бриана, не я взимай. Имам изненада за теб. В един от сандъците, които донесохме от Бедфорд, намерих любимата наметката на майка ти. — Адел с горд жест разстла върху леглото плащ от светлосиво кадифе. — Напомня ми за майка ти. Тази дреха е толкова красива! Представям си колко би се зарадвала, ако може да узнае, че ще я носиш в деня на годежа си.
Бриана погали мекото кадифе. От гънките му още се долавяше уханието на виолетки. Сякаш буца заседна на гърлото й.
— Но дали ще ми стои добре? Иде ми да грабна въглен и пергамент, за да скицирам някоя от живописните сцени, които очаквам в днешния турнир.
Майката на Бриана бе умряла няколко месеца след раждането на второто си дете, което се роди мъртво. Всички твърдяха, че не е възможно Бриана да помни майка си от толкова ранна възраст, но тя си спомняше прекрасното й лице и нежния глас. Майка й имаше дарбата да предсказва бъдещето. Някои дори я обвиняваха в магьосничество, но тя със смях отхвърляше клеветите. Бриана никога нямаше да забрави звънливия й смях.
Тя тръгна с Адел по коридора и чу веселия вик на Джоан. Приятелката й беше ангажирана да помогне на принцеса Изабел в избора на тоалет за предстоящия турнир.
— Брат ми Едмънд никога няма да ми прости, че сутринта го излъгах.
— Щом чуе нещо за Едмънд, принцеса Изабел настръхва като куче, на което са отнели кокала — съчувствено отвърна Бриана.
— Нали я знаеш каква е мръсница! Когато видя жакета ми от сребърни нишки, едва не ме зашлеви, но се уплаши, че ще се оплача на Едмънд. Сигурна съм, че брат ми ще излезе на арената с нейния шарф.
— Може би ще го намерим на арената и ще успееш да му разкажеш за обидите, които трябва да търпиш от Изабел.
— Сега? Невъзможно, мила моя. Сигурно се е се запилял по бордеите с приятелите си — засмя се Джоан.
— Не бива да говориш така! — прошепна Бриана.
— Как не! — възкликна Джоан и двете приятелки избухнаха в смях.
Всъщност девойките въобще не се надяваха днес да попаднат в компанията на младите благородници — в такъв ден всички рицари и претенденти за това почетно звание бяха прекалено заети с подготовката си за турнира. Преди да приключат оспорваните двубои и да се раздадат наградите, никой от съперниците нямаше време за ухажване на представителките на нежния пол.
— Студено ми е — потръпна Джоан. — Когато се събудих и видях как ярко грее слънцето, реших, че няма да ми трябва наметката.
— Ето, вземи моята — рече Бриана и взе наметката си от Адел.
— Ще се върна и ще я взема — обади се Глинис. — И за себе си ще взема една наметка.
Джоан погали мекото кадифе.
— Никога не съм те виждала с тази наметка. Толкова е красива!
— Била е на майка ми — обясни й Бриана.
Когато наближиха арената, двете приятелки останаха изумени от ярките тоалети на дамите. Битките отвъд оградата на арената се очертаваха не по-малко ожесточени от двубоите на арената.
Кралица Филипа беше ослепителна в роклята си от златист брокат, ушита по последна мода. От островърхата й шапка до брокатените обувки се спускаше разкошен прозрачен небесносин шарф. Младата принцеса Йоанна също си беше подбрала бляскав тоалет и дворцовите кавалери се надпреварваха да я обсипват с комплименти.
— Бриана — прошепна Джоан, — виж колко вкисната изглежда Изабел! Като че ли е яла стипчиво грозде!
— А защо е решила да навлече тоалет с такъв отвратителен цвят? — попита Бриана, удивена от невероятния жлъчнозелен десен.
— Не се ли досещаш? Защото успях да й подшушна, че това е любимият цвят на Едмънд!
— Господи, каква си хитруша! — разсмя се Бриана. Можеше ли да се сърди на приятелката си? Джоан беше толкова мила и забавна. Не е чудно, че Кристиан Хоуксблъд е загубил ума си по нея…
От ложите се виждаше прекрасно цялата арена, дълга тридесет и пет и широка седемнадесет метра. Смеховете и глъчката стихнаха, когато хералдите в кралски ливреи и със златисти фанфари се зададоха откъм палатките на рицарите и извикаха традиционния призив:
— Всички съперници да се готвят за бой!
След хералдите важно пристъпяше маршалът на турнира и помощниците му, които щяха да ръководят отделните двубои, след тях сержантите, натоварени с грижите за опазването на реда — всичките в блестящи мундири. Процесията завършваше дребен жонгльор в пъстър карнавален костюм, балансиращ върху гърба на едра бяла кобила и подмятащ тежък меч високо над главата си. Когато спряха пред кралската трибуна, маршалът на турнира вдигна белия си жезъл:
— Доведете съперниците!
Дамите в ложите и зрителите от простолюдието, струпани около дървената ограда, затаиха дъх, за да съберат сили и да изреват като един, щом откъм арката се зададоха рицарите, подредени по двойки, според жребия. Бриана си помисли, че никога не е виждала толкова възхитителна гледка. Дали ще успее да запечата на пергамента този незабравим миг?
Арената се изпълни от знамена във всички цветове на дъгата. Бляскавите брони искряха, закривани от яркопурпурни, сребристи, тъмнолилави, нефритенозелени, кобалтовосини флагове. Имаше и пъстроцветни знамена, по-шарени от паунови опашки. Нямаше два еднакви герба, но най-силно се набиваха в очите на публиката гербовете на прочутите родове, изобилстващи с лъвове, орли, леопарди или дракони. Конете на смелите воини яздеха под покривала в подходящо подбрани десени и нюанси. Силният вятър накъдряше коприната на фантастични дипли, изпод които се очертаваха мускулестите крака и шии на бойните жребци.
Кралят, целият в злато и лазур, яздеше до принц Едуард. Престолонаследникът се отличаваше от всички останали с черната си ризница и черния си шлем. Златният дракон на Уелс с пламък вместо език изглеждаше готов да погълне всичко по пътя си. Зад двамата най-знатни благородници в английското кралство следваше принц Лайънъл, херцог на Кларънс, със свален шлем и ослепителна ризница с кобалтовосин оттенък. Русата коса на младия гигант се разстилаше по раменете му като водопад от слънчеви лъчи. До него яздеше неговият лейтенант Робер де Бошан, висок колкото принца, в броня с аквамаринов цвят — очевидно за да е в тон с цвета на очите му.
След тях на арената се появиха двама прославени рицари, заслужили с мечовете си почетната привилегия да яздят непосредствено сред рицарите с кралска кръв — граф Уорик и рицарят на кралицата сър Уолтър Мани. Цветовете на ризниците им — в зелено и сребристо — чудесно се допълваха.
Кристиан Хоуксблъд премина под арката заедно с брата на Джоан — Едмънд, бъдещия херцог на Кент. Въпреки подозренията на сестра си Едмънд не бе и помислил да си пилее времето по бордеите на Лондон — последните три дни младежът се упражняваше неуморно да върти меча и копието. От многочасовата езда сред поляните около Уиндзор изглеждаше освежен, загорял и настървен за победа. До него Кристиан Хоуксблъд, възседнал великолепния бял арабски жребец, поразяваше зрителите със скромните си дрехи — семпла бяла туника с червен кръст на гърдите, знака на Ордена на тамплиерите. Накрая се зададе кавалкада от двадесет и шест двойки ездачи — общо участниците в турнира бяха шестдесет.
Когато преминаваха пред трибуната и ложите на придворните дами, рицарите забавяха конете, за да грабнат трофей за спомен — върху тях от трибуната се изсипваха като дъжд цветя, панделки, ръкавици. Бриана веднага забеляза яркожълтия ръкав — знак за нейното благоволение — на върха на копието на Робер де Бошан, но в следващият миг забрави за него. Сърцето й замря — Кристиан Хоуксблъд носеше яркочервената панделка, която тъй дръзко бе грабнал от нея.
