търпение, любов моя, докато подготвя нашето райско гнездо. Целувам устните ти, целувам гърдите ти, но си запазвам всички останали целувки за мига, когато
Джоан притисна писмото до устните си и го пъхна под възглавницата. После повика Глинис.
— Глинис, искам да ми направиш заклинание.
Чернокосата жена учудено изгледа господарката си.
— Какво заклинание, милейди? — Прислужницата знаеше, че девойката е влюбена, ала я смущаваше изборът на Джоан — страхуваше се, че господарката й няма да бъде щастлива в любовта. Глинис въздъхна. Джоан беше толкова млада и като децата си мислеше, че щом желае нещо много силно, то ще бъде нейно. Още не знаеше, че понякога желанията се сбъдват.
— Обичам любовните заклинания. Глинис, аз съм влюбена и искам мъжът, когото обичам, да ми отвърне със същото. Моля те, направи заклинание, на което той да не може да устои.
— Съблечете се. Трябва да бъдете гола, защото тогава заклинанията имат по-голяма сила. — Глинис взе две зелени свещи, снопче билки и няколко пръчици тамян. Сетне запали свещите и приближи тамяна към пламъка. — Повтаряйте след мен.
На следващия ден няколко млади рицари помолиха Джоан да им окаже честта да бъде тяхната дама на предстоящия турнир. Тя отдаде предпочитанията си на Джон Холънд, Мишел де ла Пол, Роше де Шиен и Уилям де Монтегю — на всеки от тях подари по един розов шарф.
Но последният кандидат отказа да приеме шарфа на избраницата си.
— Лейди Кент… Джоан, моля те да ми дадеш нещо, с което да ме отличиш сред останалите ти обожатели. Искам да притежавам някакъв твой предмет, който да подсказва за нашия обет.
— За какво намекваш, Уилям? — запита усмихната девойката.
— За залог за твоята любов. Дай ми един от твоите чорапи, Джоан. Искам нещо, което се е допирало до кожата ти.
Усмивката внезапно изчезна от лицето й.
— Уилям, не очаквах такава дързост от теб! Не съм заслужила да ми говориш по този начин!
Но Уилям стана още по-настойчив.
— Надявам се скоро да получа правото да ти говоря именно но този начин. Трябва да ти призная, Джоан, че не мога да устоя да не те целуна…
Тези смущаващи думи — „…не мога да устоя…“ — й напомниха за магическия обред на Глинис. Господи, да не би да е объркала всичко! Нима бе забравила да спомене в заклинанието името на Едуард?
— Съжалявам, Уилям. Вземи шарфа или потърси някоя друга дама. Дано те дари с това, което искаш.
Уилям трябваше да се примири. Пое шарфа от ръката й, притисна го към устните си, вдъхна уханието му и го затъкна в жакета си.
За принц Едуард беше запазила ръкава на роклята си — избродира инициалите му от вътрешната страна. Напъха ръкава в корсажа си и реши, че трябва да издебне удобен момент, за да го даде на Едуард. Джоан видя, че Бриана се връща от покоите на кралицата, и я повика. Бриана беше облечена в яркожълта рокля — като че ли слънчеви лъчи заливаха изящното й лице.
— Искаш ли да избягаме от скучните проповеди на мадам? Нека да отидем да гледаме как рицарите се упражняват на арената за утрешния турнир — предложи й Джоан.
— Ох, не трябва да го правим, но нали никога не мога да ти откажа — примирено въздъхна Бриана.
— Хм, изглежда, че днес никой не може да устои на чара ми.
— Да не би още някой да те е помолил да бъдеш негова дама на предстоящия турнир?
— Трябваше да раздам четири розови шарфа, напълно еднакви — закиска се Джоан.
— Трябва да забранят участието на рицарите, които са се осмелили да носят розови шарфове върху ризниците си — отвърна Бриана и двете приятелки избухнаха в смях.
— Но за моя предпочитан победител съм избродирала нещо на ръкава си — прошепна й Джоан и погали корсажа си.
— И кой е този щастлив победител? — полюбопитства Бриана.
— Още не съм решила — безгрижно избъбри Джоан. — А ти даде ли на Робер някакъв талисман?
— Не, все още не — намръщи се Бриана, — но той ме помоли да го удостоя с тази чест и аз му обещах.
На полето край арената вече разпъваха палатките на съперниците. Около всяка палатка бяха струпани мечове и копия, ризници и шлемове, дрехи, дървени корита, превръзки и кутии с лечебни мехлеми, сбруя за конете, походни легла, столове. Всеки участник се придружаваше от своите оръженосци и пажове, чиито основни задължения бяха да лъскат и поправят оръжията, да подменят счупените копия, да утоляват жаждата на господаря си, да превързват раните му, да му вдъхват кураж.
Ако се събираха прекалено много претенденти и всички стаи в замъка се окажеха претъпкани, разрешаваше им се да спят в палатките си. Утрешният турнир нямаше да бъде от най-големите — щяха да участвуват бойци само от най-близките графства. Независимо от това обаче турнирът привличаше като магнит странстващи амбулантни търговци, жонгльори и фокусници, трубадури и пъстра сбирщина от всевъзможни мошеници, които преживяваха много добре от такива сборища.
Търговците припряно издигаха сергиите си на ливадата край палатките на рицарите. Излагаха стоки, докарани от всички графства в Южна Англия, а някои дори предлагаха невиждани тъкани, оръжия и накити, донесени чак от Ориента. Продаваха даже и чистокръвни арабски жребци. По време на кралските турнири Уиндзорският парк заприличваше на панаир — посетителите едва се разминаваха сред конете, фламандските гоблени, персийските килими, сирийските коприни, венецианските сервизи. Навред се носеше дъхът на тъмно английско пиво.
Бриана престана да се притеснява за бягството от лекцията на мадам, когато зърна принцеса Изабел и няколко от нейните дами, загледани в рицарите. Всъщност тук бяха повечето от обитателките на Уиндзор — от графините до прислужниците. Слугините знаеха, че днес им се разрешава да се откъснат от сивото ежедневие: утре ги чакаха шестнадесет часа изнурително сноване около дългите маси, отрупани с лакомства — трябваше да угодят на стотици изгладнели рицари и десетки изнежени придворни дами.
Няколко мъже от личната прислуга на Негово Величество се мъчеха да разпънат огромния балдахин, който трябваше да осигури сянка за краля, кралицата и техните свити по време на утрешния турнир. Край тях профуча ловък жонгльор, който се упражняваше в подмятането на тежък меч — смелчагата го хвърляше във въздуха и след миг ловко го улавяше, без да се олюлее на седлото на коня.
Сър Джон Шандо нареди да разпънат палатката на Едуард до пъстрата палатка на Кристиан Хоуксблъд.
Джоан и Бриана веднага ги разпознаха — едната беше в червено и пурпурно, увенчана на върха с нещо като златисто минаре, а другата — от черна коприна, над която се развяваше златният дракон върху тясното знаме на Уелс.
Бриана примига удивена, когато видя Адел и Глинис да излизат от палатката на Хоуксблъд. След тях веднага се появиха Пади и Али. Когато Адел срещна погледа на Бриана, леля й започна смутено да обяснява още без никой да я пита:
