ръкопашен бой, вместо да се откажат да спасяват трите пленени английски кораба.
С мечове в ръка бойците на краля се втурнаха към палубите на френските кораби. Хоуксблъд и двамата му оръженосци се хвърлиха в боя с меч в едната и кинжал в другата ръка. С всеки удар посичаха по двама от противниците. Кристиан видя, че кралят и Уорик взеха в плен командирите на френските кораби. Той отново изруга, тъй като воините вероятно щяха да умрат от раните си, преди да бъде платен откуп за тях.
В следващия миг видя принц Едуард и веднага се хвърли към него. Двамата си размениха усмивки, но не можеха да си кажат нищо — отвред се разнасяха викове и стенания.
Следващите два часа двамата се сражаваха рамо до рамо. Оръженосците охраняваха тила им. В един момент се наложи да помогнат на Едмънд, графа на Кент. Когато битката свърши и разбраха, че са победили, Хоуксблъд гледаше вцепенено как Уорик нареди да преметнат въжета през мачтите. След това баща му даде заповед да обесят пленените командири на френските кораби. Сега Кристиан разбра защо са го нарекли Бясното куче.
Когато отвързаха трите английски кораба, от гърдите на английските воини се изтръгнаха възторжени викове. Адмирал Морли и рицарят на кралицата сър Уолтър Мани дадоха заповед за отплаване. Кралят се премести на борда на „Едуард“ и победителите се насочиха към Англия.
Уорик улови погледа на сина си и го поздрави с вдигане на меча. Кристиан усети как чувствата към баща му бавно започнаха да се променят. Уорик му бе повярвал и му бе разрешил да ръководи нападението срещу французите. Не би му оказал подобно доверие, ако Кристиан не беше негов син. Бе видял как Уорик поведе след себе си шест хиляди воини и около четири хиляди моряци. Сърцето му се изпълни с уважение към смелостта на Уорик и воинските му умения, но си оставаше резервиран по отношение на него като съпруг и баща.
Както всички воини от английската армия, и Хоуксблъд се радваше, че успяха да си възвърнат трите пленени кораба и да изтрият позорното петно от знамената на Англия. Сега можеха да мислят за нахлуване във Франция. Когато дойде неговият ред, той почтително сведе глава пред граф Уорик в знак на почит към пълководческото му изкуство. След свечеряване преброиха убитите и ранените — оказа се, че французите са загубили около двадесет хиляди бойци, а англичаните — само две или три хиляди.
През остатъка от този незабравим ден Хоуксблъд и Али не седнаха нито за миг — трябваше да се превързват раните на стотици ранени мъже. И така продължи през следващите дни до връщането им в Англия. Кристиан знаеше, че раните от морските битки много рядко загнояват и оздравяват доста по-бързо от раните, получени при сражения на сушата — може би причината бе липсата на прах и замърсявания по палубите на бойните кораби, а може би тайната се криеше във въздействието на соления морски въздух.
Крайбрежието на Дувър беше осеяно с възторжени тълпи. Веднага решиха да украсят трите кораба, които бяха пленени от французите, за да ги изпратят в устието на Темза, до лондонското пристанище, и да ги закотвят пред Тауър. Очевидно слуховете за голямата победа се бяха разпространили навсякъде, защото двата бряга на Темза бяха изпълнени с рицари и селяни, които възбудено махаха на моряците на трите спасени кораба. Като че ли цяла Англия се беше струпала около величествената река в тези незабравими дни.
Крал Едуард III беше доволен от успешната кампания по море. Сега можеше да поиска нови заеми за въоръжаването на сухопътната армия за бъдещата война с Франция. След битката крал Филип побърза да изпрати пратениците си с предложение за едногодишно примирие, но крал Едуард III поиска да освободят Уилям де Монтегю, преди да започнат преговорите. Кралят нямаше намерение да изчака цяла година, за да нахлуе с войските си във Франция, но не искаше да се откаже от възможността да върне на Катерин де Монтегю пленения й съпруг.
Кралят изпита задоволство и облекчение от радостната вест, че принц Едуард се завърна невредим от битката край фламандския бряг. Синът му за пръв път участваше във военен поход. Вече не се притесняваше — Уелският принц бе доказал, че ще тръгне по стъпките на баща си по трудния път към славата и когато настъпи неговият звезден час, ще заслужи всеобщото уважение като прочут и непобедим воин. Прегърна го сърдечно и му прошепна:
— Ти наистина приличаш на мен, Едуард. Гордея се повече с теб, отколкото с всички останали победи.
— Вие ни дадохте незабравим урок, Ваше Величество. Кълна се, че никога няма да ви посрамя в бъдещите битки. Кристиан де Бошан се сражаваше като бог, с меч в едната и кинжал в другата ръка. Мисля, че няма да е зле да обучи няколко от моите хора в изкуството на ръкопашния бой.
— Уорик и аз сме много ревниви, когато става дума за синовете ни. Вече му дадох кралската си дума. Винаги съм знаел, че мъжете от Корнуол са майстори в ръкопашните схватки. Ще възложа на Хоуксблъд да обучи поне двеста рицари и ще бъда спокоен за бъдещите битки с французите.
Когато корабите акостираха в пристанището до Тауър, целият кралски двор и повечето от жителите на Лондон се събраха на кея, за да поздравят победителите. Кралица Филипа, принцеса Изабела, принцеса Йоанна и всички придворни дами се подредиха най-отпред, всички с нови тоалети, ушити специално за случая. Принц Лайънъл и неговата свита последваха разумния съвет на Робер де Бошан и излъскаха до блясък ризниците, шлемовете и оръжията си, за да отдадат почит на героите от войната срещу Франция. Както принцът, така и Робер отлично разбираха, че трябва да прикриват завистта срещу славата, която пожънаха кралят, принц Едуард и Уорик.
Крал Едуард III беше обсипан с целувки от кралица Филипа и двете принцеси. Джон Гонт се държеше доста надуто — очевидно смяташе, че на неговата възраст не подхожда да целува баща си и брат си, затова се задоволи като истински рицар да ги поздрави само с вдигане на меча, а след това не се отдели от принц Едуард, докато не получи отговор на безбройните си въпроси за всички подробности около славната битка.
Кралицата заповяда да приготвят кралската яхта, за да се качат в нея всички деца от Лондон, дори и най-малките. Освободени за малко от грижите за децата, майките и бащите им можеха спокойно да надигат халбите с тъмно пиво и да крещят в чест на победителите. Принцеса Изабел и нейните дами последваха примера на Нейно Величество и засипаха с целувки славните воини. Изабел целуна първо брат си, а после и оръженосеца му, който наскоро бе посветен в рицарство. След това целуна сър Джон Шандо и продължи покрай мъжете, застанали в редица, като най-накрая докосна с устни Едмънд, графът на Кент.
Джоан целуна брат си и леко докосна раната на челото му.
— Въпреки тази рана си много красив, Едмънд.
— Не мисля, че тази проклета рана е достатъчно дълбока, за да ми остане белег — засмя се той.
Джоан погледна към приближаващата се принцеса.
— Господи, струва ми се, че тя жив ще те изяде!
Когато Джоан застана пред принц Едуард, дъхът му секна при вида на лъчезарната й хубост. Беше облечена в светлорозова рокля, украсена с лебедов пух по краищата. Приличаше му на пухкав и вкусен сладкиш, искаше му се да я сграбчи в прегръдките си! След кървавата морска битка нейната красота сякаш пречисти душата му, а сребристият й смях изтри спомена за предсмъртните стенания на ранените. Когато ръцете им се докоснаха, Джоан скришом пъхна бележка в ръката му. Сърцата им се изпълниха с радост, че са живи, млади и влюбени.
Бриана целуна принц Едуард по бузата, но не възнамеряваше да удостои Кристиан Хоуксблъд със същата любезност. Когато застана пред него, девойката сведе мигли и плахо му подаде ръка, както на останалите рицари.
Той я повдигна към устните си и сетне леко захапа края на пръста й. Миглите й потрепнаха, тя вдигна очи и погледите им се кръстосаха. Душата й се изпълни със странно усещане.
— Аквамаринов — усмихна се Кристиан.
Бриана забеляза, че по лицето нямаше никакви белези.
