видя.
— Не, скъпа моя. Прекалено голям е за теб.
— Не ме е грижа! — страстно изкрещя тя. — Искам те! Искам те завинаги, Едуард!
С треперещи ръце той я взе в скута си и започна да я облича.
— И аз те желая до болка, любов моя, но трябва да ми имаш доверие. Искам да прекараме цяла нощ заедно. Когато се любим за пръв път, искам да е в някоя хубава стая с меко легло. Ще го уредя… скоро, много скоро. Вярвай ми.
Сърцето й се изпълни с безкрайна радост. Нейният златокос бог й бе казал, че я обича и иска да я направи своя жена.
— О, Едуард, толкова много те обичам. Искам ти да бъдеш първият ми мъж.
— Първият и последният — изръмжа той и продължи да я облича. Накрая я целуна. — Великолепна си, великолепна — промърмори той. Повдигна я и я сложи на седлото пред себе си. Наближиха Уиндзор, Едуард й помогна да възседне кобилата си, изпрати й въздушна целувка и препусна напред.
Джоан остана дълго загледана след него. Никога не се бе чувствала така щастлива. Принц Едуард я обичаше! Само любовта можеше да го накара да бъде толкова смел и глупав, че да поиска разрешение от родителите си да се ожени за нея.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Принц Едуард избра младите благородници, които щяха да го придружават в похода във Франция, и изпрати в Бъркхемстед стотина бойци и стотина уелски стрелци.
Бойците на граф Уорик се подготвяха в Уиндзор. Неговите хора бяха по-многобройни — четиристотин бойци и двеста стрелци, а още петстотин воини изпрати Ланкастър.
Кралят събра две хиляди мъже от кралските гарнизони в Уудсток. Хевъринг и Кенингтън. Останалите три хиляди бойци щяха да се съберат от гарнизоните в Рочестър и Колчестър, които бяха близо до пристанището в Ипсуич, откъдето всички щяха да потеглят.
Принц Едуард смяташе, че брат му Лайънъл ще иска да участва в похода, ала баща му заяви:
— Твоята майка ме помоли да го оставя в Англия.
— Нали не искаш да стане страхливец? — възрази принцът.
— Обещах на майка ти, че той няма да участва във война, докато не навърши петнадесет години.
— Възрастта няма нищо общо. Той е силен като бик и е по-висок и по-як от всички нас.
— Той ли те помоли да ходатайстваш за него?
— Не, но ще побеснее, когато научи, че ще трябва да остане в Англия.
Принц Лайънъл не бе единственият, който бе вбесен. Неговият лейтенант Робер де Бошан не можеше да си намери място от гняв.
— Кълна се в Светото разпятие, това е абсурдно. Няма съмнение, че е дело на принц Едуард. Той иска цялата слава за себе си! — Робер не бе забравил плесницата, която Едуард му бе ударил. — Ще говоря с баща си. Той има влияние върху краля и ще го накара да промени решението си.
Ала когато Робер говори с баща си и узна, че Кристиан Хоуксблъд ще участва в похода, а той самият не, горчива омраза започна да разяжда душата му. Обаче не можеше да стори нищо — Уорик подбираше бойци, които са дисциплинирани и изпълняват безпрекословно заповедите.
Робер се върна при принц Лайънъл, който крачеше гневно напред-назад и високо проклинаше. Русокосият гигант притежаваше невероятна сила и не се успокои, докато не направи на трески дъбовата маса в трапезарията.
Робер прикри гнева и обидата си, но планът за отмъщение вече се бе оформил в главата му.
— След като размислих, реших, че кралят е постъпил много мъдро, Ваше Височество. Той не може да позволи и на двамата си сина да участват във война. Вие сте следващият поред наследник на трона и ако нещо се случи с Едуард, вие ще бъдете крал. Смятам, че вероятно ще ви дадат скиптъра и ще ви изберат за принц-регент, докато баща ви и брат ви са във Франция. — Робер знаеше, че принц Лайънъл е любимият син на кралица Филипа. — Защо не поговорите с майка си? Тя може да убеди Кралския съвет.
Принц Лайънъл се успокои. Сигурно ще се забавлява чудесно в ролята на крал на Англия — всички ще му се подчиняват и ще изпълняват желанията му, а особено хубавите жени.
Ала Робер де Бошан не можеше да се примири. Ревност, обида и омраза изпълваха сърцето му, което жадуваше за отмъщение.
Докато пътуваха към Ипсуич, кралят, Уорик и принц Едуард дълго разговаряха с Кристиан Хоуксблъд. Сред множеството от шест хиляди бойци имаше доста заболели и ранени. Хоуксблъд очевидно притежаваше медицински познания и помагаше на всички страдащи.
Уорик забеляза, че хората на принц Едуард бяха много дисциплинирани, макар че не бяха служили във войската. Моралът им бе на висота, тъй като Едуард и Кристиан им служеха за пример. Уорик реши да повери на сина си командването на отряд от двеста души. Очевидно Кристиан бе надарен с качествата на водач, имаше голям опит от битките и беше единственият сред многохилядната войска, който знаеше къде е съсредоточена френската флота.
Оръженосецът на принц Едуард сър Джон Шандо беше по-възрастен от принца, така както Пади и Али бяха няколко години по-големи от Хоуксблъд. Петимата мъже прекарваха заедно повечето от времето си. Уелският принц за пръв път участваше в бойни действия и останалите четирима бяха сключили негласно споразумение да бдят над него.
Кристиан знаеше какви мисли измъчват младия принц. Едуард не се страхуваше от неприятеля, но се страхуваше, че може да не оправдае доверието на баща си и хората си. Двамата бяха седнали в палатката на Хоуксблъд и разговаряха. Али бе намазал телата им с бадемово масло, а Пади и Джон Шандо лъскаха оръжията им.
— Ще бъде много лошо, ако конете не са с нас, когато слезем на брега под носа на френската флота — каза Едуард. — Цял живот съм се обучавал да се бия на кон.
— Не конете печелят битките, а хората. Преди и след битка винаги е много трудно, но във вихъра на боя забравяш за страха, съмненията, умората, поражението. Трябва да се успокоиш и да се опиташ да концентрираш мислите, енергията, силата си. Тогава се изпълваш с чувство за мощ и виждаш с кристална яснота, че всяка опасност може да бъде избегната. Всичко се свежда до най-прости неща: трябва да побеждаваш или да отстъпваш, да напредваш или да бягаш, да оживееш или да умреш.
— Баща ми, кралят, винаги вярва в победата и е способен да вдъхне увереност и на останалите — тихо каза Едуард. — В това се крие неговата сила.
— Това е дар от боговете — твърдо заяви Кристиан. — Аз също съм убеден, че ще победим. Винаги вярвам, че ще спечеля една битка, още преди да е започнала.
Едуард кимна. И двамата мислеха еднакво.
— Шандо ме попита за Хелвеция и колко време сме били във Фландрия — тихо се обади Пади, когато принцът стана да си върви. Душата му бе изпълнена с тревога и лоши предчувствия. — Не му казах, че никога не сме били във Фландрия.
Кристиан сложи ръка на рамото му и се опита да го успокои.
— Не трябва да се поддаваш на съмненията, Пади. Аз знам много добре къде се намира френската флота.
— Той е научен да вярва само на инстинктите си и винаги се съмнява във всичко — намеси се Али. — Това е тайната на живота му.
Пади поклати глава.
— Тази източна философия е непонятна за мен, Али Баба.
— Не, Пади, това е тайната на Ордена на тамплиерите. От тях научих мистичните ритуали. Те са живели на изток. Подозирам, че повечето са имали ирландска кръв.
— За Бога, сега ми стана ясно! Всички разумни хора знаят, че ирландците са некадърни, мързеливи и мошеници.
Пади избухна в смях и всички се успокоиха. Познаваха променливия нрав на ирландците — след веселото настроение изпадаха в меланхолия и мрачно самовглъбяване. Младият оръженосец изпитваше нужда да изпие няколко чаши, защото знаеше, че на следващото утро може да се срещнат със смъртта.
