и заизваждаха храната от кошниците.
Принцеса Изабел слезе от коня си и възбудено заговори:
— Кристиан де Бошан спаси живота ми! Един глиган едва не намушка коня ми. Той го уби с голи ръце.
Когато нейният герой се появи, той не изглеждаше развълнуван и без да обръща внимание на принцесата, седна на земята между Бриана и Пади. Изабел се нацупи и капризно заяви:
— Ще си изцапам роклята, ако седна на тревата. Лейди Бедфорд, донесете ми копринената наметка.
Бриана бе свикнала с непрекъснатите изисквания на принцесата и без да каже нищо, се запъти към конете. Видя огромния глиган, преметнат през седлото на коня на Кристиан, и ахна от изненада. От тялото на животното стърчаха няколко стрели и копия, но не се виждаха следи от кръв. Когато девойката се върна с наметката, видя, че Изабел бе заела мястото й. Бриана въздъхна облекчено и седна от другата страна на Пади.
Всички отпиваха от чашите си, пълни с бира, ябълково вино или медовина. Само принцесата се мръщеше.
— Защо няма вино, Едуард? — изхленчи Изабел.
— Бела, от лова се ожаднява, а виното не утолява така добре жаждата, както медовината. Никой освен теб не се оплаква — остро отвърна брат й.
— Може би има мях с вино в торбите на седлото ми. Лейди Бедфорд, идете да попитате моя коняр.
Кристиан Хоуксблъд разбра, че принцесата искаше да развали обяда на Бриана и реши да я накаже.
Когато Бриана се върна с празни ръце, забеляза нещо странно в лицето на Хоуксблъд. Изглеждаше унесен, синьозелените му очи гледаха втренчено Изабел.
Пади подаде на Бриана чаша с медовина. Младото момиче жадно отпи. Медовината беше вкусна и сладка. Изабел обаче не беше на същото мнение.
— Тази медовина горчи! Сигурно е развалена! — Тя присви очи. — Да не би някой да е сложил нещо в нея? Лейди Бедфорд, опитайте я.
Бриана отпи от нейната чаша и я подаде обратно на принцесата.
— Мисля, че е много вкусна, Ваше Височество.
Изабел отново отпи от чашата. Беше толкова горчива, че веднага я изплю.
— Пфу! Сигурно си полудяла!
Бриана внимателно започна да наблюдава принцесата и Хоуксблъд. Всеки път, когато хапнеше нещо, Изабел се мръщеше. Беше ясно, че този път принцесата не се преструва. Изглежда, всичко, което ядеше, имаше горчив вкус. Хоуксблъд не успя да прикрие задоволството си и Бриана заподозря, че той по някакъв начин бе развалил храната на Изабел.
— Вярваш ли в силата на магиите? — обърна се тя към Пади.
— Аз съм ирландец, лейди Бедфорд. Магиите и духовете за мен са така реални, както дъждът и водата.
— А арабите вярват ли в магии?
— Пред тях ние, ирландците, бледнеем.
— Има ли име мечът на Хоуксблъд? — Въпросът неволно се изплъзна от устата й.
— Да, милейди. Мечът му се казва Смъртоносния и той наистина е такъв.
Бриана затаи дъх. Точно същото име бе изплувало в съня й. Откъде го бе научила?
— Има и друг меч, който се казва Мейлстром13. — Пади беше известен с чувството си за хумор. Той се наведе към нея и прошепна: — Има и тайно оръжие. Това е един ятаган, който се нарича Килбрайд14.
Младото момиче се ужаси. Инстинктите й подсказваха, че мургавият рицар е истински дявол.
— Казах го само на шега, милейди — извини се Пади.
Тя се засмя заедно с него. Как може да е толкова глупава! Ирландците винаги преувеличават.
— Всъщност не завиждам на годеницата му. Може наистина да умре от страх.
Кристиан и принц Едуард се отделиха от дамите и се задълбочиха в интересен разговор. Принцеса Изабел реши, че й стига за днес, и заяви, че иска да се връщат в Уиндзор. Повечето от дамите тръгнаха с нея, а слугите започнаха да прибират остатъците от трапезата. Бриана и Джоан се отправиха към конете си.
— Не ти ли се струва малко странен този Кристиан Хоуксблъд? — попита Бриана.
— Да, изглежда различен от всички останали мъже — съгласи се приятелката й.
— Погледът му е много особен. Не знам как да ти го обясня, но ми се струва, че притежава някаква тайнствена сила.
— Може би те е омагьосал — подразни я Джоан.
— Той никак не ми харесва! — Бриана гордо вирна брадичка. — Дори ме отвращава!
— Много е галантен, Бриана. Миналата нощ ме отърва от Уилям де Монтегю и ме придружи до стаята ми.
— Видях те да се разхождаш с него, Джоан. Мисля, че трябва да бъдем по-внимателни, когато оставаме насаме с някой мъж.
— О, така ли? Нима когато остана насаме с Робер де Бошан, той си позволи нещо повече? Нали любовта е вълнуващо преживяване? — задъхано възкликна Джоан.
Бриана тъжно се засмя на вълнението на приятелката си. Целувката на Робер не й се бе сторила никак вълнуваща, а и освен това не бе сигурна дали наистина е влюбена в някого. Момичетата продължиха да яздят сами. Изабел и останалите дами бяха далеч напред. Горската пътека се стесни, а след това се разклони. Бриана изпревари Джоан и когато в един миг се обърна да я попита нещо, видя, че приятелката й беше изчезнала. Извика я, но й отговори единствено ехото.
Гората изглеждаше странно притихнала. Бриана се ослуша, но наоколо царуваше зловеща тишина. Смушка кобилата си, за да я накара да препусне напред. Мястото й изглеждаше непознато и девойката уплашено си помисли, че се е загубила. В гърдите й се надигна паника, когато забеляза, че дърветата ставаха все по-гъсти от двете страни на пътеката.
Какво ще стане, ако някое диво животно подуши миризмата на коня й? Колко глупаво бе от нейна страна да остане сама в гората! Тишината я потискаше повече, отколкото звукът от счупените клони и шумолящите листа. Може би тази необикновена тишина бе признак, че наближава буря? Посегна към ловджийския си рог. Щеше да изсвири два пъти силно и все някой щеше да я чуе. За неин ужас рогът й бе изчезнал. Как е могла да бъде толкова невнимателна?
Внезапно чу конски тропот и въздъхна с облекчение. Ала в следващия миг се вцепени. Под гъстата сянка на дърветата към нея препускаше Кристиан Хоуксблъд. Видя, че нейният рог висеше на шията му. Той повдигна глава. Приличаше на хищник, уловил плячката си. Бриана уплашено погледна мургавото му лице. Искаше й се да побегне.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Бриана се опита да обърне кобилата си, но животното отказа да й се подчини. То следваше Кристиан Хоуксблъд като послушно пони. От малка бе слушала страховити разкази за зли демони, за мъже, които се превръщат в чудовища и преследват самотните пътници, за дракони, които отвличат деца в подземното царство, малки дяволчета, които удушават жертвите си. Не мислеше, че арабският рицар е един от тях, но подозираше, че владее силите на мрака. Очевидно можеше да подчинява животни на волята си. Беше невероятно, но й се струваше, че нарочно я е накарал да се заблуди в гората, за да остане сама с него!
Кристиан Хоуксблъд видя страха в очите й и разбра, че трябва да я успокои. Знаеше, че ако иска тя да стане негова, трябва постепенно да спечели доверието й. Беше научен търпеливо да преследва целта си, знаеше, че има най-малко дванадесет етапа в ухажването и прелъстяването на една жена, докато се стигне до пълна интимност. Ала преди да се стигне до физическата близост, бе необходимо да постигне емоционална връзка с тази необикновена красавица. Емоциите не винаги означаваха любов. Ревността, страхът, омразата понякога изместваха любовта, но младият рицар искаше да спечели доброволно сърцето и
