Арабският принц

душата й. Вече бе преживял първия етап на ухажването много преди да се срещне с Бриана. Беше видял лицето й, тялото й и бе завинаги покорен от нея.

За девойката първите два етапа се сляха в един в мига, в който се срещнаха за пръв път. Очите им си казаха неща, които не бяха позволени между непознати. Когато един мъж гледаше втренчено някоя непозната жена, това се считаше за непростим грях. А той бе стигнал още по-далеч — бе я нарекъл своя госпожа! Бриана, разбира се, го бе отрекла. След първото вцепенение тя се бе постарала да не го гледа и упорито го избягваше. Поведението й бе достатъчно красноречиво, но той нямаше намерение да се отказва от нея и продължаваше да я преследва. Не обръщаше никакво внимание на ясно изразеното й нежелание да се среща с него.

Тази среща в гората беше третата стъпка към тяхната интимност. Досега никога не бяха оставали насаме и той не бе престъпил границите на благоприличието, като се изключи дръзкото му обръщение към нея. Кристиан бе искал да танцува с нея. Танцът бе четвъртата фаза на интимността между мъж и жена, докосването на ръцете и физическата близост на телата са нещо много вълнуващо и незабравимо. Ала тя му бе отказала, дори бе избягала от него, изпълнена с гняв от дръзкото му поведение. Като я нарече своя госпожа, той недвусмислено намекна за любовна връзка между тях.

Хоуксблъд беше изпълнен с надежди. Гневът е една от най-силните човешки емоции. Днес бе решен да постигне четвъртото ниво на интимност, а дори нещо повече.

Бриана гордо вдигна глава, в очите й блесна гневна искра.

— Аз се загубих! — В гласа й прозвуча обвинение към него.

Кристиан се усмихна и поклати глава.

— Вече сте намерена.

Девойката бе дала сокола си на соколаря, но неговата Саломе все още бе на китката му. Бриана си помисли, че ръцете му са заети, и това я успокои.

— Имате тайнствено влияние върху животните! — В тона й отново прозвуча обвинение.

Но той го прие като комплимент.

— Благодаря ви. Забелязах, че ловът ви хареса. Ловът може да накара жените да разберат удоволствието, което мъжете изпитват от битките.

— Нима може да се изпитва удоволствие от една битка? Това е необяснимо за мен. Войната и убиването не могат да доставят никому удоволствие, освен на зли и порочни хора.

— Вашият крал не мисли така — сухо отвърна Кристиан. — Едва ли сте толкова лицемерна, за да отречете, че днес се забавлявахте.

— Забавлявах се от летежа на соколите, а не от самия лов. Според мен ловът е жестоко занимание! — Говореше високомерно, сякаш искаше да го предизвика.

Кристиан реши, че е време да й даде малък урок.

— Казахте, че сте се забавлявали от летежа на соколите, а не от самия лов, защото вие не убихте нито едно животно и си въобразявате, че това ви извинява. Ала съвсем не е така. Вие пускате сокола, който убива жертвата си точно по същия начин, както стрелата или копието.

— Мислете каквото си искате, сър. — Проклета да бъде, ако нарече „милорд“ това чуждестранно копеле! — Проливането на кръв не ми доставя удоволствие!

— Може би — съгласи се той. — Значи затова сте се облекли в тъмночервено, за да не личи кръвта?

„Господи, как е възможно! — помисли си тя. — Как е възможно да знае нещо, което дори аз не осъзнавах, преди той да ми го каже?“

— Знам го, защото самият аз понякога се обличам в червено, за да не види противникът, че ме е ранил.

Очите й се разшириха от ужас.

— Вие прочетохте мислите ми!

— Така е, милейди — призна той.

Това й дойде прекалено много. Вдигна камшика си да го удари. Лицето му потъмня от гняв, а очите му се превърнаха в два ледени къса. Тя се вцепени и ръката й застина във въздуха. „Нима има силата да спре ръката ми!“ — помисли си обезумялата девойка.

— Отново ми говорите така, сякаш съм ваша дама, но аз не съм и никога няма да бъда!

— Никога означава много дълго време.

— Точно така! Няма да бъда ваша нито в този живот, нито в следващия!

Кристиан се засмя.

— Говорите, като че ли сте безсмъртна, лейди Бедфорд, ала подозирам, че знаете твърде малко за тези неща.

Бриана го изгледа замислено. „Никой не е безсмъртен“ — каза си тя.

— Аз ще бъда сгодена за сина на Уорик — решително заяви тя.

— Аз съм синът на Уорик.

— Вие сте неговият незаконен син! — избухна младото момиче и занемя от собствената си дързост.

— А, ето какво било. Лейди Бедфорд е твърде горда, за да удостои с поглед един незаконороден.

Нима се забавляваше, като я предизвиква?

— Това не е вярно! — възкликна Бриана.

— Благодаря на Бога — подигравателно отвърна той. — Значи все още мога да се надявам.

Внезапно Бриана избухна в смях.

— Вие сте невъзможен, Кристиан Хоуксблъд! Вие сте истински дявол! Нарочно ме дразните, за да се забавлявате.

Когато се засмя, невинната девойка се превърна в чувствена жена. Той си я представи в леглото, как се смее и го прегръща с нежните си ръце. Когато тя стане негова, той ще я люби с часове, докато изтръгне от устните й викове на наслада и екстаз, а сетне гърления смях — на задоволена жена. В този миг младият мъж реши, че днес ще вкуси тези прелестни устни.

— Вие сте също толкова лош, колкото и принцеса Изабел, която изпитва удоволствие да ме измъчва и унижава.

— Не е истина — протестира той, но не успя да прикрие веселото пламъче в очите си. — Аз я наказах заради това, че провали обяда ви.

Очите й се разшириха.

— Сигурна бях, че имате пръст в тази работа! Наистина ли притежавате такава сила, сър?

Кристиан презрително сви устни.

— Това е елементарен трик. Всеки магьосник го умее, също както и четенето на мислите.

— Какъв е този трик? — попита Бриана, едновременно изплашена и очарована.

— Хипноза. Нямаше нищо в храната й. Аз просто я накарах да мисли, че всичко й горчи.

Девойката се прекръсти и прошепна:

— Вие сте истински демон!

Хоуксблъд отново избухна в смях. Белите му зъби блеснаха в контраст с мургавото лице.

— В това няма нищо демонично. Трябва само да притежаваш силна воля и способност за концентрация. Хайде, нека се връщаме в замъка, преди да сте ме заподозрели, че съм ви омагьосал.

Препуснаха към замъка, яздейки един до друг. Бриана все още не можеше да повярва, че този странен рицар е способен на такива чудеса. Припомни си как той бе протегнал ръка и ястребът на принцесата веднага кацна върху нея. Нима притежава подобна сила и спрямо жените? Нима може да подчини и нея на волята си?

Постепенно местността ставаше все по-позната и Бриана разбра, че се намират близо до Уиндзор.

— Сега вече мога да продължа сама. Моля ви, върнете ми ловджийския рог.

Лицето му остана непроницаемо, ала гласът му бе категоричен.

— Няма да се отървете толкова лесно от мен.

Девойката вирна брадичка, а в погледа й проблесна раздразнение.

— Ще ви върна рога, ако ми дадете нещо в замяна.

— Да ви дам нещо в замяна? Сигурно сте полудели!

— Ха! Нима помислихте, че искам да ме целунете, Бриана?