ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
На сутринта в деня, предшестващ празника на свети Георги, маршалът на двора обяви списъка с най- смелите рицари на кралството, които на следващия ден ще бъдат удостоени като първите благородници, отличени с Ордена на жартиерата. Списъкът се оглавяваше, естествено, от Негово Величество крал Едуард III и Едуард, Уелския принц. Трети бе сър Уолтър Мани, довереният рицар на Нейно Величество, пристигнал преди години от Фландрия в свитата на кралица Филипа. Следваха чичото на краля — Хенри, херцог Ланкастър, граф Уорик и Уилям де Монтегю, граф Солсбъри. След тях се изброяваха още деветнадесет благородници — херцози, графове и барони, — герои от битката при Креси, включително и двамата рицари, сражавали се рамо до рамо с Черния принц: сър Джон Шандо и сър Кристиан де Бошан.
За всеобща изненада бяха пренебрегнати такива знатни особи като граф Хеърфорд, лорд Пембрук, херцог Нортхемптън… Липсваха имената и на по-младите принцове, както и името на техния братовчед Едмънд, граф Кент.
Дългоочакваният празник започна доста смущаващо. Дворецът Уиндзор напомняше за гнездо на усойници. Според някои списъкът с кавалерите на Ордена на жартиерата съвсем точно изброявал най- прославените герои от войната, но според други с него се отдавала почит само на победителите от Креси. Повечето от знатните рицари бяха твърдо убедени, че около разкошната кръгла маса в най-горния етаж на новопостроената Кръгла кула могат да се съберат поне двеста мъже, следователно нищо не пречеше още десетки достойни воини да бъдат удостоени с новото рицарско звание.
В голямата зала за пиршества бяха изложени рицарски брони и костюми. Всичко бе съвсем ново, изработено специално за височайшата изложба. Всеки новопосветен рицар бе задължен да носи безукорно чисти бели копринени панталони, плътно прилепнали на бедрата, както и снежнобяла риза, символ на чистота и благородство, а върху нея — пурпурна туника с хермелинова кожа по краищата, символизираща готовността да се пролива кръвта на противника. Най-важната част от одеянието на всеки кавалер на Ордена бяха златните рицарски шпори. За случая кралят бе поръчал да изсекат двадесет и пет златни медальона с лика на свети Георги, пронизващ змея с копието си, и двадесет и пет жартиера от тъмносиньо кадифе с избродирания върху тях девиз на Ордена на жартиерата: „Honi soit qui mat у pense“.
Малко преди полунощ в навечерието на празника на свети Георги от замъка Уиндзор към параклиса потегли тържествено шествие начело с краля и останалите кавалери на Ордена на жартиерата. Всеки рицар положи ризницата си до стената, а мечовете бяха събрани в олтара. Кавалерите прекараха нощта в бдение на колене. На разсъмване оръженосците им дойдоха с кърпи и кани с вода, за да се погрижат за освежаването на господарите си — омаломощени, но пречистени, да им помогнат да се преоблекат в новите ризници и да им сложат бронираните доспехи.
Крал Едуард III ги обяви за кавалери на новия Орден, като докосна рамото на всеки от тях с Меча на Кралството, започвайки със сина си:
— Изправи се, Едуард Плантагенет, принц на Уелс. Обявявам те за кавалер на Ордена на жартиерата.
Сложи медальона на врата му, окачи жартиерата на коляното му, а накрая го целуна за опрощаване на греховете. Принц Едуард взе меча си от олтара и се изправи до иконата на свети Георги, а кралят се насочи към следващия благородник.
Когато церемонията за посвещаване в новопровъзгласеното рицарско звание свърши, двадесет и петимата избраници възседнаха конете си и поеха към новопостроената Кръгла кула на Едуард III. Изкачиха стоте стъпала и заеха почетните места около грамадната кръгла маса, а слугите им сервираха закуска с незапомнена тържественост и пищност.
— Проклети копелета, кучи синове! — злобно просъска Робер де Бошан, хвана стола и го запрати в стената. Столът се нацепи на трески, но от това на вбесения мъж не му олекна. — Как е възможно да изберат онзи смрадлив арабин? — изкрещя той.
Когато гневът му утихна и разумът му започна да се възвръща, омразата му се прехвърли към Уелския принц.
— За всичко е виновен онзи кучи син! Явно е решил да вкара всичките си приятелчета в Ордена! Винаги е било едно и също: силните на деня уреждат само любимците си.
Затръшна вратата и тръгна с бързи крачки към апартамента на принц Лайънъл. Но тежката врата се оказа залостена отвътре. Изруга, но се досети, че принцът му бе дал ключ, извади го и отключи. Завари Лайънъл до масата, отрупана с гарафи, пълни с вино.
— Така нищо няма да постигнете, Ваше Височество — промърмори де Бошан.
— Нищо не може да се постигне в това проклето кралство, Робер — Лайънъл обезнадеждено махна с ръка. — За всички в Уиндзор брат ми е бог, а аз — простосмъртен.
— Не е вярно! — кресна Робер. — Вие сте принц по рождение! И имате много способности, само не сте ги използвали.
— Баща ми е заслепен от любов към първородния си син. Не виждаш ли как само се старае да го издигне? Никога не мога да стигна до тези висоти. — Лайънъл се задави и се разхълца. Чашата с вино се изплъзна от ръката му, принцът залитна, но Робер пристъпи към него и го хвана за раменете. Лайънъл се разрида като дете. Но колкото повече отпадаше принцът, толкова повече гняв се натрупваше в душата на Робер.
— Стига си пил, Лайънъл, стига! — изръмжа Робер.
— Какво? — изфъфли Лайънъл.
В този миг му хрумна, че никога този принц няма да бъде толкова уязвим и безпомощен в ръцете му. Сега бе моментът да се рискува. Трябваше да си разменят ролите: ако досега Робер де Бошан бе слуга на принц Лайънъл, то от днес принц Лайънъл ще бъде слуга на Робер де Бошан!
— Брат ти не е бог, Лайънъл, а само плът и кръв, също като теб и мен. И ако го ранят, от раните му ще зашурти кръв като при всички останали простосмъртни люде. Ако раната е смъртоносна, веднага ще издъхне!
Лайънъл вдигна глава и избърса устни с ръкава си.
— Властта, Лайънъл, само властта е единственото важно нещо в този живот. Без нея си нищожество. Бъркотията, която придружава големите рицарски турнири — когато всеки ламти само за нови почести и победи, — ни предоставя златна възможност да изпълниш мисията си!
Лайънъл изгледа Робер с помътнели очи.
— Аз… аз не мога да го сторя.
— А аз пък мога! Само ми дай твоята дума.
Гърлото на принца пресъхна.
— Дай ми някакъв знак!
Най-после Робер го държеше в ръцете си. Принц Лайънъл ще остане наследник на трона, а след години и крал на Англия, и тъй като даде съгласието за убийството на по-големия си брат, няма да може нищо да откаже на Робер де Бошан до края на живота си. Робер не бързаше да му разкрие следващата част от коварния си план — да го накара да унищожи незаконородения му брат, проклетия арабин с черното смразяващо лице. Най-после съдбата като че ли бе започнала да проявява благосклонност към Робер де Бошан.
Всички участници в турнира прекараха нощта в палатките си, за да могат още призори да се заемат с подготовката на оръжията, броните и конете. Принц Едуард и Кристиан Хоуксблъд и този път заповядаха да опънат палатките им една до друга. Но сега на Хоуксблъд се бе паднал злочестият жребий да поеме повече предизвикателства за двубои, отколкото бе в състояние да изпълни. Поради небивалия наплив от кандидати за рицарски шпори великият маршал на турнира обяви, че на всеки рицар ще бъде разрешено да се сражава най-много в три двубоя.
Вечерта преди откриването на турнира рицарите се струпаха пред палатката на маршала и с вълнение изслушаха съобщението, че се разрешава да се язди на другия ден с шпори. Идеята принадлежеше на краля — Негово Величество желаеше поданиците му да се сражават в условия, напомнящи за истинските битки, а правилата за рицарските турнири съдържаха доста ограничения, за да се намали опасността за
