— Нека да се поразходим, Адел — предложи тя.
— Добре, можем да пийнем нещо разхладително. Гърлото ми пресъхна.
В палатката на Черния принц Едуард и Кристиан разговаряха с оръженосците си, докато обличаха чисти ленени туники.
— Ще си разменим доспехите, сир. Имам лошо предчувствие. — Хоуксблъд очакваше, че принц Едуард ще му възрази, и затова се бе договорил със сър Джон Шандо да го спрат насила, ако се наложи.
— Да, съгласен съм, и аз имам нещо наум — кимна Едуард. — Ако облека твоите месингови доспехи, ще мога да видя кой ще опита да убие рицаря с черната броня. Не се страхувай, Кристиан, ще унищожа всеки, който замисля смъртта ми.
Кристиан облекчено въздъхна. Той бе напълно уверен, че ще се справи и с най-силния противник.
Ревът на тълпата бе оглушителен. Бриана се върна в ложата, стискайки в ръка чаша студена медовина. Ударите на копията, тропотът на конете и виковете на рицарите хипнотизираха зрителите. Ръцете й, които стискаха металната чаша, се вледениха, а дъхът й секна, когато ожесточението на арената нарасна. Съперниците отначало си разменяха леки удари, но постепенно се настървиха и ставаха все по-жестоки, въздухът се изпълни с мирис на кръв и пот. Сред праха от копитата на конете проблясваха мечове и копия.
— Света Дево, те ще се избият помежду си!
— Не, не, агънцето ми. Това е само имитация на истински бой. Нали знаеш какви са мъжете. Не им е интересно, ако не си счупят някоя ръка или крак.
Вниманието на Бриана бе привлечено от рицаря в месингови доспехи, който се открояваше сред останалите. Сега не бе със сивата наметка на майка си и не разбра, че мъжът под доспехите не е Кристиан.
Принц Едуард не повярва на очите си. В мига, в който Хоуксблъд, облечен в черните доспехи, излезе на арената, към него се насочиха трима рицари. Намеренията им бяха очевидни. Едуард си проправи път към Кристиан и със силен удар по главата повали единия от тримата. Шлемът падна и принцът видя лицето на един от благородниците в свитата на брат му, херцог Кларънс.
Гневът едва не го задави! Извика, за да предупреди Хоуксблъд, но видя, че приятелят му без усилие се бе справил с третия нападател. В този миг пред ужасения поглед на Едуард един едър рицар връхлетя в гръб върху Хоуксблъд, размахвайки копие и меч. Принцът обезумя от ярост и се спусна към мъжа. Ще убие този подлец!
Едуард вдигна копието си, замахна и го хвърли към нападателя. Острият връх прониза гърдите на непознатия рицар и излезе откъм гърба му. Той се строполи в праха, всички около него ужасени се отдръпнаха и боят затихна.
Четирима оръженосци вдигнаха тялото, облечено в тежка ризница, и го понесоха към палатката на лекаря. Двамата рицари, единият в черните доспехи и другият в месинговите, тръгнаха след тях. Кралят и сър Уорик влязоха в палатката на лекаря и слугите спуснаха платнището зад тях.
Уорик се наведе над тялото на сина си, но веднага разбра, че вече е твърде късно.
— Защо, за Бога, сте си разменили доспехите? — властно попита кралят.
— Знаехме, че ще се опитат да ме убият — обясни Едуард.
Едуард III пребледня.
Хоуксблъд помогна на баща си да извадят копието от тялото на Робер. Лицето на Уорик бе непроницаемо като гранит.
— Бяха трима, и всички са от свитата на Лайънъл! — гневно възкликна Черния принц.
Кралят излезе от палатката и махна към един оръженосец.
— Веднага ми доведи принц Лайънъл. — Към палатката дотича придворният лекар Джон Брей, но кралят го спря с ръка. — По-добре използвай друга палатка за ранените.
Брей се поклони и тръгна към съседната палатка.
Миризмата на пот и кръв се примеси със зловещото ухание на смъртта. Въздухът кънтеше от викове на ярост, болка и ужас.
Лайънъл се поколеба, преди да влезе в палатката. Видя тялото и тромаво пристъпи вътре.
— Роб? Роби? — Сълзи потекоха по прашното му лице. — Кой го уби?
Принц Едуард пристъпи към него и гневно размаха юмрук.
— Ти го уби, кучи сине! Ти си му наредил да ме нападне в гръб!
Кралят застана между тях.
— Стига! Имало е заговор срещу Едуард. Ти замесен ли си? — прогърмя гласът му.
— Не! Не, татко, кълна се, че не съм!
— Ти си долен лъжец! И тримата нападатели са от свитата ти! — изкрещя принц Едуард. — Единият беше Фицрой… не мога да си спомня името на другия, но ще позная този мерзавец навсякъде!
Кралят се разяри.
— Това е позор за Плантагенетите! Всички ще говорят за нас като за глутница вълци, които са се вкопчили гърло за гърло, заслепени от жажда за власт!
— Татко, кълна се, че съм невинен! — извика Лайънъл.
— Клетвите нямат значение. В очите на света ти ще си виновен!
Хоуксблъд пристъпи напред.
— Сир, зрителите видяха, че рицарят в месинговите доспехи запрати копието към Робер де Бошан. Те ще помислят, че аз съм убил брат си.
Кралят втренчено го изгледа, сякаш не можа веднага да проумее думите му.
— Нима искаш да поемеш вината върху себе си?
— Това е най-добрият изход за всички нас — отвърна Хоуксблъд. — Черния принц е всеобщ любимец. В живота има твърде малко герои и не трябва да помрачаваме образа им, Ваше Величество.
—
Графът знаеше, че нищо няма да върне мъртвия му син, а разследването щеше да погуби живота на принц Лайънъл.
— Мога да живея с тази тайна, но не мога да понеса срама, сир.
— Не, никой от нас не може да промени лошото в човешката природа. — Обърна се към Лайънъл. — Искам Фицрой и другият нападател веднага да бъдат арестувани. Ти трябва да се погрижиш за това!
Хоуксблъд се наведе към Уорик и прошепна:
— Как се чувстваш? — За миг аквамариновите очи на графа се изпълниха с болка и страдание. Кристиан и баща му излязоха от палатката и се упътиха към палатката на Хоуксблъд, където го очакваха оръженосците му. Кристиан настани баща си в едно широко кресло, а Али му поднесе чаша с медовина. — Оставете ни сами — обърна се Хоуксблъд към Пади и Али.
— Трябва да го погребем — тихо рече Уорик.
— Искаш ли аз да се заема с това? — попита Хоуксблъд.
— Не, аз ще се погрижа. — Графът остави празната чаша. — Знам, че помежду ви нямаше обич, но се радвам, че ти не си виновен за смъртта му.
— И аз чувствам същото, но принц Едуард спаси живота ми. Робер щеше да ме убие, вярвайки, че под бронята се крие Едуард.
Уорик тъжно поклати глава.
— Аз съм виновен. Имах много поводи да се съмнявам в него, но упорито отказвах да приема истината. Утре щеше да бъде сватбения му ден. Бедната лейди Бедфорд.
— Договорът за бракосъчетанието на лейди Бриана Бедфорд и сина на граф Уорик е съставен и е подписан от краля. Трябва да го изпълня.
Баща му продължително го изгледа. На устните му напираха неизказани въпроси.
— Искам да се оженя за нея. Никой друг няма да я притежава — закле се Кристиан.
— Хората вече са убедени, че си убил брат си. Сега ще решат, че си го сторил, за да вземеш годеницата му.
