— Не ме интересува какво ще кажат хората — рязко отвърна Хоуксблъд.
— Ако дамата пожелае да се омъжи за теб, аз нямам възражения. Отдавна я смятам за моя дъщеря — въздъхна Уорик.
ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Бриана се вцепени. Гледаше хаотичното струпване на бойците в средата на арената, без да посмее да извика. Разширените й от ужас очи оставаха приковани в бляскавите му месингови доспехи. Въпреки праха и суетнята в средата на арената девойката успя да види как копието на рицаря в месинговите доспехи прониза гърдите на съперника му. Ще бъде истинско чудо, ако раната в сърцето не се окаже смъртоносна!
Със свито гърло и насълзени очи проследи как оръженосците изнесоха поваления рицар. Шлемът скриваше лицето му, но в сърцето й като отровна змия пропълзя ужасно подозрение. Нима под бронята е бил нейният годеник Робер! Не, Кристиан де Бошан не е способен на такава подлост! Обаче защо от седмици сърцето й тръпнеше, обзето от смътни предчувствия, че Хоуксблъд ще направи всичко, на което е способен, за да провали сватбата й с Робер?
Ужасената Бриана се спусна към стъпалата, изскочи от трибуните и се завтече към палатките на кралския лекар. Адел се опита да я настигне, без да разбира за какво е тази необяснима тревога, изписана по лицето на племенницата й. Около палатката на сър Джон Брей се бяха скупчили неколцина рицари и оръженосци. Съседната палатка също бе претъпкана с рицари, но те бяха само леко ранени. Бриана се втурна в палатката и затърси с поглед Робер. Видя граф Солсбъри, легнал до платнището с рана под коляното, но никъде не откри годеника си.
— Кого докараха на ръце от арената? — попита тя.
— Сина на граф Уорик, лейди — отговори й един оръженосец. Всички благородници знаеха, че е годеница на Робер, и я изгледаха състрадателно. Тези погледи бяха по-красноречиви от всякакви думи. Нима годеникът й е мъртъв? Краката й се подкосиха, палатката се олюля пред смаяния й поглед, политна към земята и оръженосецът до нея побърза да я подхване.
Сър Джон Шандо видя цялата сцена и заповяда да я изнесат отвън на тревата. Бриана се съвзе и първото, което се изпречи пред все още замътения й поглед, бе разтревоженото лице на леля й.
— Ще се оправя… — прошепна тя. — Благодаря ти, Джон.
— Ще ви съпроводя до апартамента в замъка, лейди Бедфорд.
— Но какво се е случило? — запита изумена Адел.
— Робер де Бошан загина по време на бойната сцена на арената — тихо отвърна Джон Шандо.
— Всемилостиви Боже! — изпищя Адел и се прекръсти с трепереща ръка.
Бриана лежеше на леглото в спалнята си, приковала невиждащ поглед в тавана. В размътеното й съзнание изплува споменът за деня, когато между двамата братя де Бошан започна да се разгаря безмилостно съперничество. И то заради нея! Още при първата им среща Хоуксблъд безцеремонно бе заявил, че тя ще бъде негова и само негова.
След първата им любовна нощ в Бедфорд той я бе заставил да се закълне, че ще се откаже от годежа с Робер. Но ако бе изпълнила клетвата си, това щеше ли да спаси живота на годеника й? Самата мисъл за пропусната фатална възможност й бе непоносима. Нали Кристиан се беше заклел:
Той бе изпълнил клетвата си!
Бриана разбираше, че никога не бе обичала Робер, но, странно защо, това само увеличаваше страданията й. В пристъп на безумно безразсъдство се бе отдала на брат му, но не се реши да развали годежа. Обаче и Робер имаше вина — много злини причини с неистовата злоба, която изпитваше към брат си. При последната им среща той й бе казал:
А ето сега се оказва, че няма да има никаква сватба…
Бриана захлупи лице във възглавницата и горчиво зарида:
— Мили Боже, не ме оставяй да изпитам облекчение от смъртта му! Не ми позволявай да злорадствам и да се държа като безсрамница!
Някакъв паж й донесе официално писмо от секретарите на Негово Величество, с което Едуард III й поднасяше своите височайши съболезнования за злополуката по време на турнира, при която бе загинал годеникът й, сър Робер де Бошан. Един час по-късно пристигна писмо от граф Уорик с молба да го приеме в удобно за нея време.
Бриана, в черна туника върху сивата си роба, със сплетени коси, бавно и унило пое от ниското крило на замъка към апартамента на рода де Бошан. Един от слугите покани нея и Адел в кабинета на графа. След като се поклони, Адел деликатно се оттегли в съседната стая и ги остави да разговарят насаме.
Лицето на стария граф си оставаше непроницаемо, като изсечено от гранит. Бриана не знаеше за какво ще разговарят.
— Милорд, безкрайно дълбоко съжалявам за загубата ви… — смутено прошепна тя.
Граф Уорик уморено поклати глава.
— Кралят заяви, че в Уиндзор повече няма да се пресъздават бойни сцени по време на рицарските турнири. Много са опасни. Загубихме прекалено много млади и смели рицари в тази кръвопролитна война, за да даваме още жертви при такива безсмислени злополуки.
Тя отвори уста, за да протестира, че не е било нещастен случай, но думите застинаха в гърлото й. Нима може да заяви пред сломения и нещастен баща, чийто син бе загинал тази сутрин, че другият му син е убиец?
— Лейди Бедфорд, за мен вие все още си оставате моя снаха.
— Аз… не ви разбирам, графе…
— Синът ми Кристиан иска утре да се ожени за вас.
— О, за Бога, не! — извика Бриана. — Та нали Робер все още не е погребан!
— Мила моя, това е обичай в нашия род. Когато се подпише брачен договор и смъртта ни отнеме сина, другият син е длъжен да го замести.
— Не мога да се омъжа за Хоуксблъд — прошепна тя.
Лицето на стария граф отново се вкамени.
— Той е решен да те вземе за своя съпруга, а и двамата знаем, че не е от тези, които лесно се примиряват с неуспехите.
— Аз… аз бих искала само да се извиня и да се оттегля, милорд…
— Не ми давайте отговора си сега. Наспете се, лейди Бедфорд. Може би утре ще се съгласите, че Хоуксблъд е разумен избор за вас.
Бриана излезе от кабинета и заедно с леля си се върна в ниското крило. Уиндзор бе претъпкан с посетители, очакващи празненствата. От десетките свещи в огромните свещници в залата за кралските пиршества се разнасяше ярко сияние — както всяка вечер, когато кралският двор се огласяше от празнични възгласи, весела глъч и женски смях, а залата се изпълваше с танцуващи двойки. Животът продължаваше въпреки смъртта или може би за да се надсмее.
Когато се върна в стаята си, Бриана се замисли за разговора с графа. Явно Хоуксблъд не си бе губил времето и бе успял да изпроси бащината благословия. Имаше ли на този свят човек, който да го спре? Уорик й бе споменал, че Кристиан след смъртта на баща си ще владее всичките му замъци и земи. Още един мотив за убийството на законния наследник! И можеше ли да отрече, че Кристиан се бе държал в Бедфорд, в нейното родово имение, като пълновластен господар? Може би отдавна е кроил планове да заграби всичко! Нима само тя е била досега толкова заслепена, че не е подозирала каква изгода има Кристиан от смъртта на брат си? С един замах на копието той стана наследник на неописуемо богатия род на графовете Уорик!
Някакви гласове в съседната стая я откъснаха от мрачните й мисли. Вратата на стаята й се отвори и високата фигура на Кристиан Хоуксблъд изпълни рамката й.
— Какво искаш? — твърдо запита тя.
— Искам теб, Бриана.
