Джак обаче нямаше да падне толкова ниско, че да се присъедини към просташките им забавления. Затова наблюдаваше отстрани — надменен и самотен. Искаше му се изобщо да не бе идвал и никога да не бе виждал тази радост и безгрижие. Но най-много му се искаше Емералд Монтагю да не бе тук, защото тайно я ухажваше и я смяташе за своя. Повече от всичко на света я искаше за съпруга. Днес обаче осъзна, че в лицето на двамата братя О’Тул има двама сериозни съперника.
Трябваше да влезе под кожата на чичо си. Да държи очите си отворени и ушите наострени за всяка информация, която би могла да му бъде полезна, ако я съобщи на Уилям.
Джак Реймънд не помнеше някога да е бил по-нещастен.
Джони Монтагю не помнеше някога да е бил по-щастлив. Макар че му бе трудно да го повярва, ирландските момичета изглежда го намираха за неустоим. Смътно усещаше, че дрехите, говорът и националността му го правеха по-различен от останалите млади мъже на тържеството. И явно жените добре осъзнаваха тази разлика. Те го обсадиха и заразпитваха за Лондон. Слушаха го с прехласнати лица. Взираха се възхитено в лицето му, суетяха се около него. Диъдри дори изтича да му донесе нещо за пиене, когато друга Фицджералд му поднасяше парче торта. Беше съвсем ясно, че можеше да си откъсне всяко едно от цветята, които танцуваха наоколо, но на него най-много му хареса русокосата Нан.
Шон О’Тул великодушно му предложи един от конете си за конното надбягване. Джони излезе втори и Нан го награди със звучна целувка, която го накара да се изчерви. В този миг за Джони Монтагю раят на земята се наричаше Ирландия.
Божествено блаженство бяха думите, които най-пълно описваха състоянието на Амбър. По себе си нямаше нищо друго освен кехлибарените обици, които Джоузеф й бе подарил. Тя се претърколи игриво в голямото легло.
— Имам още една изненада за теб, моя красавице — промърмори младият мъж, прилепил устни към грациозната й шия. — Ще дойда в Англия.
Амбър застина. Отчаяно й се искаше думите му да бяха истина.
— А сега следва и най-забавната част — Уилям ме покани.
— Уилям? — Тревогата засенчи прекрасните й очи. Джоузеф зарови пръсти във великолепните й коси.
— Едва не полудях при мисълта, че скоро ще си заминеш, но твоят съпруг разреши проблема. Покани ме в Лондон за новия сезон, за да се запозная от първа ръка с английската политика.
— О, Джоузеф, обещай ми, че ще бъдеш внимателен. Ако той заподозре нещо, ще те унищожи!
— Ако подозираше нещо, щеше ли да ме покани в къщата си?
— Не бива да отсядаш при нас. Трябва да си наемеш квартира, за да мога да те посещавам.
Младият мъж коленичи.
— Ела при мен сега!
— Господ да ми е на помощ, Джоузеф, толкова много те обичам. Люби ме и ми обещай, че ще си тръгнеш чак когато не ми останат сили да те спра.
В Грейстоун печените агнета и прасенца бяха готови и гостите се наредиха с чинии в ръка, докато Мери Малоун, Пади Бърк и Шеймъс О’Тул разрязваха сочното месо.
Шон прокле наум отсъствието на брат си. Джоузеф би трябвало да прояви достатъчно благоприличие, за да присъства на собственото си празненство. От стремеж да прикрие брат си, Шон непрекъснато се разхождаше между гостите, разговаряше с всеки, разменяше шеги, вдигаше наздравици и благодареше за уважението. Докато извиняваше брат си за проявеното нехайство, гневът му се разгаряше.
Шеймъс напълни отново чиниите на Монтагю и племенника му Джак.
— А твоят екипаж кога ще се храни, Уилям?
— На борда на „Дифенс“ има чудесно оборудвана кухня. Моряците ще хапнат там.
— Не и днес. Джак, бъди така добър и иди да поканиш момчетата на печено и бира.
— А като отиваш на пристана, виж дали Джоузеф О’Тул и дъщеря ми са се върнали.
Джак застина, ужасен от мисълта, че на Емералд й е било позволено да се разходи с кораба на съперника му.
— Не се безпокой, тя е в пълна безопасност с Джоузеф — успокои госта си Шеймъс.
— Дано да си прав, защото иначе ще се наложи до края на деня да отпразнуваме и една сватба — пошегува се Уилям, но думите му прозвучаха съвсем сериозно. — Джак, ще отидеш ли да доведеш екипажа на „Дифенс“, за да се наслади на щедрото гостоприемство на О’Тул?
Когато Джак се качи на кораба, за да покани моряците да го последват в голямата къща, с изненада видя дребничката фигурка на Емералд, свита до стълбите, водещи към каютите и салона.
— Какво правиш тук съвсем сама, Емералд?
Тя го изгледа предизвикателно.
— Исках да бъда сама. Предпочитам собствената си компания пред онази сбирщина!
Джак слезе по стълбите и седна до нея.
— Всички мислят, че си излязла да се поразходиш с новата шхуна на Джоузеф О’Тул.
— Не бих се качила на кораба на който и да е О’Тул, дори да е последният мъж на земята! — заяви Емералд и презрително тръсна къдриците си. — Те нямат морал!
— Те не са достойни дори да лъскат ботушите ти. Ирландците са необразовани и мръсни варвари.
— Кой те е питал за мнението ти? Майка ми е ирландка и не желая да чуя и дума против нея! — Емералд бе готова да излее яда си върху първата й попаднала жертва, само и само поне малко да облекчи задушаващата болка, загнездила се в сърцето й.
„Малка кучка“, прокле я наум Джак. Баща му и чичо му знаеха как да се държат с жените — изискваха пълно и безусловно подчинение. Жените трябваше да се управляват с желязна ръка и добре да си знаят мястото. С усилие потисна желанието си да я сграбчи и да й покаже кой е господарят. Стисна ръце в юмруци. Знаеше, че трябва да изчака, а ако плановете му се осъществят, един ден щеше да си достави удоволствието да я види на колене.
— Става късно. Не мога да те оставя тук сама в тъмното.
— Запази съжалението за себе си. Не ми е нужно твоето състрадание. Върви и кажи на баща ми, че съм готова да тръгваме.
До слуха им достигна звука от приближаващ кораб. Чуха и шума от свиването на платната, последван от плясъка на котвата във водата. Внезапно дълбокият и сърдит глас на Шон О’Тул проряза тишината.
— Крайно време беше! Какви игри, по дяволите, играеш, Джоузеф? Докато се търкаляш в леглото със своята курва, аз трябва да оправдавам пред всички отсъствието ти!
— Внимавай какво говориш, братко! Амбър не е курва. Аз съм влюбен в нея.
— Престани да се залъгваш, Джоузеф. Ако наистина я обичаше, нямаше да рискуваш живота й. Монтагю ще я убие, ако открие малката ви любовна игричка.
Емералд се опита да си поеме дъх, но не можа. Пръстите й се вкопчиха пипнешком в златните копчета на униформата на Джак. Той улови шепите й в своите и я притисна към гърдите си.
— Шшт — предупреди я тихо.
„Лъжи! Лъжи! Лъжи!“, ехтеше в главата й. Отвори уста и с мъка глътна малко въздух, преди ръката на Джак да притисне устните й. Тишината им позволи да чуят следващите думи на Джоузеф О’Тул.
— Няма да разбере. Твърде е зает да продава оръжия и да трупа злато. За Бога, защо тези оръжия не са натоварени на каруците за Мейнут?
— Изкрещи по-високо, та всички да чуят! Не виждаш ли, че „Дифенс“ още не е отплавал? Не можем да товарим, докато Монтагю не си е тръгнал.
Гласовете заглъхнаха. Джак Реймънд почувства как главата му се замайва от това, което току-що бе научил. Идеше му да полети. Една част от информацията щеше да сподели незабавно с Уилям, а другата щеше да запази за по-късно. Бавно осъзна, че Емералд все още се е вкопчила отчаяно в сакото му. Внезапно му се прииска да се засмее на глас. Някой, който не даваше да се издума нито една лоша дума за майка му, неочаквано бе получил плесница.
Емералд ги помисли, че ще умре от болката, прорязала сърцето й. Нима тази сутрин се бе чувствала
