толкова щастлива? Сега й се струваше, че е било преди цяла вечност. Само за един кратък следобед целият й свят се срути. Разрушен от проклетите ирландци!
— Емералд, трябва да дойдеш в къщата, за да се сбогуваш с домакините.
— Не мога… — отчаяно прошепна тя.
— Хайде, хвани ръката ми. Аз ще бъда до теб. Просто вдигни високо глава и върви. — Джак взе пелерината й и я наметна около раменете й.
Мислите й бяха толкова объркани, че му позволи да й помогне да слезе от кораба и се облегна на ръката му, докато изкачваха стълбите към Грейстоун. Смехът и музиката, които долетяха до тях, докато прекосяваха тучната морава, й подействаха като удар. Как й се искаше кракът й никога да не бе стъпвал в „Замъка на лъжите“!
Уилям Монтагю погледна дъщеря си с нови очи.
— Много съм горд от теб. Днес се представи чудесно, момичето ми.
— Татко, бих искала да си тръгваме — промърмори тя.
— Какво, не желаеш ли да потанцуваш? Ммм, може би си права. Една истинска дама не бива да лудува и да се излага. — Монтагю се извърна към Джак. — Намери Джон.
Сбогуването бе като сън. Емералд бе вдигнала високо глава, а на устните й трептеше любезна усмивка, но не чу нито прощалните думи на Шон, нито усети целувката на Катлин върху бузата си.
На път за Ангълси Джони не спря да бърбори. Грейстоун бе оказал такова огромно въздействие върху него, че той сякаш не бе същият човек, Засипваше сестра си с поток от думи, а тя стоеше до перилата, потънала в нещастно мълчание. В крайна сметка почти не чу какво й каза, но разбра, че брат й е влюбен в Ирландия и всичко свързано с нея. После изобщо престана да долавя гласа му. Единствената й мисъл бе докога ли ще й стигнат силите да остане права.
Горе в офицерската каюта Джак Реймънд докладваше на Уилям Монтагю това, което бе научил през деня.
— Сър, в Грейстоун има малък параклис, където се отслужва католическа литургия, и аз подочух, че през нощта оръжията ще бъдат откарани в каруци в Мейнут.
— Има много малко неща за О’Тул и Фицджералд, които да не знам, Джак — тихо рече Уилям. „Но това е едно от тях“, допълни наум. „За Бога, проклетият граф Килдеър може всеки миг да бъде обвинен в предателство!“
Джак не съобщи всичко, което знаеше. Изпълнен със злорадство, той се наслаждаваше на тайната за Амбър и Джоузеф О’Тул, предвкусвайки бъдещото си тържество. Имаше толкова хора, които можеше да изнуди с нея, включително и Емералд, че дори не знаеше от кого да започне. Засега реши да не казва на никого. Това бе твърде ценна карта, за да я хвърля на вятъра. Трябваше добре да помисли, преди да я сложи на масата.
В мига, в който Амбър зърна лицето на дъщеря си, разбра, че нещо не е наред. Емералд беше бледа ката смъртник и едва се държеше на краката си.
Уилям изглеждаше изключително доволен от себе си, сякаш бе извършил нещо дяволски умно, а Джони не можеше да спре да бъбри за конете на О’Тул. Амбър тутакси реши, че мъжете са пияни, и се зачуди дали това не е причината за тревогата на дъщеря й.
— Емералд? — меко я повика тя.
Гъстите черни ресници се повдигнаха и разкриха горящите с трескав огън зелени очи.
— Майко…
Гласът й бе изпълнен с обвинение и презрение. Амбър притисна ръка към гърдите си. Връзката между тях винаги е била здрава и силна. Дали през този ден не се бе скъсала? Не, това бе невъзможно. Прекаляваше с въображението си.
Обърна се към сина си. Страхуваше се да разбере на какво се дължи странното настроение на Емералд.
— Джон, много съм щастлива, че си се забавлявал, скъпи. Утре сутринта ще ми разкажеш всичко най- подробно. — Облиза нервно устните си и погледна крадешком към дъщеря си. „Някой я е наранил ужасно. Мили Боже, какво са й сторили?“ Отново се взря в съпруга си. Той изглеждаше така, сякаш всеки миг ще се пръсне от нетърпение да съобщи новините си.
— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш, Уилям?
— Струва ми се, че убедих Шеймъс О’Тул да сгоди сина си Джоузеф за Емералд. Нашата дъщеря ще бъде следващата графиня на Килдеър!
Амбър се втренчи изумено в зелените очи, които внезапно се бяха разширили от ужас.
— Джоузеф? Това е невъзможно!
— Не! — Емералд се олюля към баща си, после се строполи на пода.
Амбър коленичи и прегърна главата й.
— Тя е болна!
— Глупости — изсумтя Уилям, вдигна Емералд и малко неуверено се заизкачва по стълбите. — Твърде много вълнения й се събраха за един ден. Това е всичко.
Малко след като баща й я остави върху леглото в спалнята й, Емералд отвори очи и се отдръпна с погнуса от ръцете на майка си, която се опитваше да я съблече.
— Скъпа… ти припадна — объркано промърмори Амбър.
— Вече съм добре. Остави ме сама — прошепна Емералд. Болката в очите на майка й можеше да се сравни само с тази, която разяждаше сърцето й.
— Ще поговорим утре, след като баща ти си тръгне. Опитай се да поспиш.
Емералд извърна лице към стената. Единственото, за което копнееше, бе да се събуди и да открие, че целият ден е бил само един кошмарен сън.
Изпълнена с огромно безпокойство, Амбър влезе в спалнята. Искаше се доста смелост, за да му се противопостави, но трябваше.
— Емералд е твърде млада, за да се омъжва, Уилям.
Алчните му очи похотливо огледаха пищните й форми.
— Ти бе дори по-малка от нея, когато ме улови в капана си.
— Онова… онова беше различно. Аз бях много по-зряла от Емералд.
— Не се тревожи, скъпа моя, аз само посях семето. Но възнамерявам да го отгледам. Искам да опаковаш багажа. Тръгваме за Лондон веднага щом приключа с делата си тук. Предстои ни да посрещнем в дома си и да забавляваме бъдещия граф на Килдеър.
„Значи затова му е хрумнала тази идея. Той иска Джоузеф за зет само защото е наследникът на Килдеър!“
Уилям приближи към жена си и собственически протегна ръка. Стисна грубо гърдите й.
— Дойде ми наум, че ти можеш да ми бъдеш много полезна за плана. Ако сладката малка Емералд не успее да очарова младия дявол, не се съмнявам, че той ще се поддаде на фаталното ти привличане.
Глава 7
Емералд затвори очи. Чувстваше се емоционално изцедена. Единственото, което й оставаше, бе да не вярва на това, което неволно бе чула. Защото не можеше да бъде истина. Нито лъжите за майка й и Джоузеф О’Тул, нито тази отвратителна лъжа за годежа й.
Изглежда Бог все пак се смили над нея и най-после изтерзаното момиче се унесе в сън.
Бе се изтегнала върху златистия пясък под топлите лъчи на слънцето. Въздухът сякаш бе наситен от някакво прекрасно очакване. Мекият морски бриз танцуваше в черните й къдрици и галеше нежно лицето й. Изпълваше я безкрайна радост, граничеща с щастието. Знаеше, че скоро, много скоро той ще дойде.
Очите й останаха затворени, а устните й потрепнаха, сякаш докоснати от нежните крилца на пеперуда. Усмихна се загадъчно и бавно повдигна клепки. Той бе коленичил пред нея и вперил напрегнат взор в лицето й, а тъмносивите му очи преливаха от смях. Без да откъсва очи от неговите, тя бавно се надигна и
